За да не се изгубят в ефира, продължавам да препечатвам статиите си от списание .net и тук. Някои може и да допълня, защото в печатното издание има ограничение за обем.
Преди години започнах кариерата си като информационен архитект. Което в най-общи линии означаваше, че трябваше да прегледам цялата информация, която трябва да се публикува в един сайт и да реша как да я подредя така, че хората най-лесно и бързо да се ориентират в нея. По цели дни съм седял и премислял коя с коя страница да обединя в една секция, как да се казват различните раздели на сайта, колко на брой ще са, колко нива в йерархията ще има. В крайна сметка се получаваха едни огромни като чаршафи листа с диаграми – безброй кутийки, които бяха свързани помежду си в някакви сложни структури. Но дори да бяха логични и да отразяваха начина, по който потребителите организират информацията в главата си, те не винаги бяха полезни, просто защото в истинския живот малко хора имат достатъчно време да ги осмислят и след това да намерят каквото им трябва в съответния сайт.
Слава богу горе-долу по времето, когато кутийките започнаха неконтролируемо да завземат все повече квадратни метри хартия (просто клиентите искаха все по-голяма част от бизнеса им да е представен в интернет, т.е. още и още информация в още и още страници и раздели) се появи Гугъл. С едно търсене се оказваш направо на онази страница, която ти е нужна, заобикаляйки изцяло навигацията в сайта. Мечтата на информационния архитект! „Няма значение колко съм объркал структурата, хората и без това ще намерят каквото им трябва”. Да, обаче по този начин изгубих контрол върху начина, по който достигат до информацията. Изгубих възможността да образовам потребителите си докато обхождат сайта в търсене на крайната цел. Изгубих средствата си за манипулиране на съзнанието им и сиреч да оформя позитивния образ на компанията или продукта в главата им.
Не стига това ами и сайтовете вече започнаха да стават все по-утилитарни, т.е. да са далеч по-функционални и способни да помагат на хората да вършат най-разнообразна работа онлайн. Като истински десктоп приложения. Тогава се набраха популярност и т.нар. програмни интерфейси (API) на различните уеб приложения, които направиха за обработката на тази информация това, което Гугъл направи за търсенето на информация. Ето например аз мога да качвам снимки в профила си във Flickr без дори да отида на сайта. Чрез техния програмен интерфейс аз мога да направя свое приложение, което качва снимките, организира ги в албуми и реално ползва Flickr само като място за съхранение. Сиреч дизайнерите на Flickr нямат контрол и върху интерфейса, чрез който хората ползват възможностите на тяхната система.
И какво излезе – в днешно време сайтовете ни са само една купчина от данни, в която потребителите без наша помощ намират каквото им трябва и правят с него каквото си искат, откъдето си искат.
Само че докато губиш контрол всъщност печелиш нещо много по-важно – доверието и ангажираността на публиката. Която въобще не е публика, а активен участник в цялата система. И точно затова целта на дизайнерите в сега е не да сервират внимателно планирани страници и функционалност, а да дадат повече инструменти на хората дори не само да участват, но и да създават сами своите изживявания.
Leave a Reply