С края на 2019-та идват и много равносметки. Не само за изминалата година, но и за цялото десетилетие.
Къде бях аз и какво стана за това време? Със сигурност не и в този блог. Последният (смислен) запис е някъде от 2009-та. А вече дори спелчекъра ми подчертава думата „блог“ – нарочно или не.
Все пак ето един разхвърлян и по никакъв начин не приоритизиран списък с акцентите от моето десетилетие.
Работата
Финансовата криза от 2009 удари някак със закъснение по уеб дизайн бизнеса. Самата 2009-та може би беше ок, но 2010-та направо разби Netage (компанията, за която работех). Така в началото на 2011-та започнах работа в Телерик.
Вместо сайтове за български компании, започнах да правя дизайн за софтуер за глобална употреба.
Беше наистина различно. Не толкова в естеството на самата работа, колкото в процеса и хората. Докато преди работех с екип от една дузина души и екипът беше реално цялата фирма, сега компанията е не 10, а почти 100 пъти по-голяма. Това променя много начина, по който се случват нещата.
Освен това компанията е американска. Или по-скоро глобална, с американски маниер на управление. Това беше нещо ново за мен и последните 10 години разбрах много за това как се случва бизнесът в тази част от света.
И ме срещна с много хора. Много от тях българи, но всеки различен. Но най-учудващото разбира се бяха другите култури – американци, европейци, индийци – с всичките им разновидности и разнообразие.
Мисля, че това е нещото, което ще остане и ще се засилва. Хората по света все повече се размесват – с всичките си навици, култури, възгледи, възрасти. И се радвам, че успях да натрупам малко опит в тази посока.
А като стана въпрос за навиците…
Навиците
Така и не започнах да спортувам. Дори и колелото си почти не карам макар всяка година да добавям по някоя нова част.
Но започнах да пия кафе. Лате. Неизменна част от сутрините ми е приготвянето на голяма чаша кафе с мляко и бавното отпиване в продължение на може би час. Дори се научих сам да правя мляко с пяна и всичкото му. Не съм задълбочавал нататък.
Намалих ходенето. Преди беше типично от центъра да отида до Гео Милев пеша. Преместихме се да живеем близо до работата ми, което намали поводите да ходя. После се роди и Ида, което намали и свободното време за просто размотаване по улиците. Липсва ми. Някак с деца е различно, защото все си вторачен в тях и не успяваш да гледаш околния свят.
Не спрях да чета RSS-и. Макар да убиха Google Reader през 2013-та, успях да спася абонаментите и навика си първо в AOL Readerm, а напоследък в Innoreader. И въпреки, че блоговете почти официално умряха все още има много периодични публикации, които си заслужават. Харесва ми, че все още никой не е решил да персонализира хронологичния ред в потока с емисии и да решава вместо мен кое е важно и кое харесвам. Просто влизам и получавам моментна справка за това, което се пише в сайтове, за които съм абониран.
Сериалите
Това го нямаше преди в живота ми. Или някак не е било осъзнато с чакането на всяка нова серия на Приятели. С глобализацията и инстантната култура започна това изнервено чакане на най-новия епизод.
Но с края на Lost така и не успях да намеря равностоен заместител. Не че и с малко дете и нова работа можеш да отделиш времето да търсиш кой знае колко.
С яркото изключение на Game of Thrones така и не можах да изгледам повече от 1, максимум 2 сезона от някой сериал. Бяха Модерно семейство, 100-те, Анатомията на Грей (най-вече заради по-добрата ми половинка), Suits и някакви други. Но така или иначе мисля гледането на този тип продукция стремително намаля.
Не ми харесва и как стрийминг културата още повече насажда тоя страх, че непрекъснато изпускаш нещо (the fear of missing out) – нов сериал, нова музикална звезда, нов тренд. Някак допринася за всеобщата изнервеност.
Та сериалите хем се появиха, хем не се появиха в живота ми по някакъв смислен начин. Дори не знам защо ги споменавам. О, да, за социално включване. Все пак на всички други темата им е много интересна.
Музиката
Като заговорих за другия краъгълен камък на съвременната култура – музиката, то за мен май се оказа, че тя почти спря.
Спрях да слушам музика докато работя. Вкъщи пък жанрът е основно Зеленчуци, който не яде и Baby shark ту ту ру туру.
Но пък в кратките си периоди на затъване открих нови имена. Най-вече с годишните класации на Rolling Stone и GQ. Не с препоръките на Spotify. (btw все по-голям проблем имам с изкуствения интелект и разбирането му за мен и моите вкусове).
Повечето ми открития са жени. Наскоро си мислех за това как напоследък музикалните звезди са почти само жени. Последните 50 години някак музиката беше мъжка – рок бандите, майкъл джексън, Queen, Дейвид Бауи, radiohead, нирвана, U2 и т.н. Докато последните 10 години слушаме за Beyonce, Ariana Grande, Lady Gaga, Adele…
Поне при мен тенденцията със сигурност го потвърждава. Открих Lorde, Florence + The Machines, ABRA, Valerie June. Всъщност почти не се сещам за нов музикант мъж, който толкова да ми е влезнал в ежедневна употреба.
Все едно саунтракът на десетилетието ми е един мощен женски вокал.
И още…
Последните няколко месеца си мисля, че блогването сериозно ми липсва.
Социалните мрежи не са заместител. Окупирането на личното съдържание, силоизирането му в специфични формати – инстаграм картинки, туитове, фейсбук статуси и т.н. в една или друга форма ограничава най-малкото заради навиците и очакванията на хората, ползващи съответната медия.
Та мисля да продължа с писането тук.
Следва още от впечатленията ми от предното десетилетие.