Падащите менюта

Моя статия за българското списание .net.

Малко са интерфейсните елементи, които създават много проблеми и едновременно с това са толкова популярни като падащите навигационни менюта.

Те са един от най-старите елементи на графичните операционни системи. Въведени са масово за пръв път в компютрите Apple и тяхната MacOS. Най-голяма популярност придобиват заради продуктите на Майкрософт, където основната „навигация” е т.нар. файл меню. И макар Майкрософт и Епъл дълго да се съдиха, кой от кого е откраднал интерфейса, всъщност трябва да благодарим на хората от Xerox, които в началото на 70-те изобретиха първият графичен потребителски интерфейс за операционната система PARK.

В уеб падащите навигационни менюта се подвизават от доста време. Преди десетина години те бяха едно от първите превъплъщения на DHTML технологията. Уеб дизайнерите се надпреварваха да правят такива менюта и да ги използват в сайтовете си, за да покажат „високотехнологичните” си умения и да създадат усещането за неограничените технологични възможности на уеб като медия. Използването на този вид менюта се оправдаваше и с пестенето на място и опростяването на дизайна.

Сред експертите по ползваемост обаче падащите менюта съвсем не се тачат с особена популярност. И това не е случайно. Тестовете с потребители показват, че макар този интерфейсен елемент да е познат на потребителите, той създава доста повече проблеми (и то критични) отколкото решава.

Основният проблем с падащите менюта е, че спират естествения поток от действия на потребителя. Как? Представете си как отивате на една страница и я преглеждате. Въз основа на информацията, която виждате в тази страница вие вземате решение какво да направите по-нататък. Ако решите да кликнете върху линк от падащо меню изведнъж пред вас се показва скрита до момента информация (линковете в падащото подменю). Тази нова информация трябва да бъде преосмислeна и едва тогава отново бихте решили – дали да кликнете на някой от новите линкове или да огледате отново страницата за по-добър избор. С други думи нормалният процес на разглеждане на един сайт е прекъснат, а потребителят е разколебан в способността си да взема решения въз основа на видимото върху екрана.

В някои случаи падащи менюта може да е адекватно решение (напр., когато става въпрос за система, която хората ползват често, знаят структурата и имат нужда от бърз начин да се придвижват от страница на страница). В други случаи клиентът или дизайнерът не искат за нищо на света да се простят с любимото си елементче. Тогава е важно да се спазват добрите практики при дизайна.

Основно правило е да се направи така, че линковете, които предизвикват появата на падащо меню да се различават от останалите. Стандартен начин за тяхното диференциране в такъв случай е използването на стрелка или триъгълник, които сочат надолу или надясно (зависи накъде ще се покаже менюто. Освен това е важно навигацията в самите падащи менюта да не изисква голяма сръчност и упоритост, за да уцелиш точно тази връзка, която ти трябва. Много често неправилното движение кара падащото меню да се скрие или пък да се покаже съседното меню и така потребителят може да кликне върху погрешен линк. Добър пример в това отношение е навигацията на Flickr, където падащото меню се показва единствено, когато потребителят кликне стрелкичкаа надолу, а не, когато мине с мишката или кликне върху някои от основните линкове.

Разбира се изборът, кога да ползвате изскачащи навигационни менюта в дизайна си остава изцяло ваш, но следващият път, когато ви засърби да използвате един от тия „яки” JavaScript компоненти, помислете дали това е наистина необходимо и дали няма по-малко стресиращ начин да осигурите навигационен избор на потребителите си.