Da Groovie Place | Информация : Любима музика

Музика. Има нещо вълшебно в нея. Колкото повече я слушаш, толкова повече ти харесва да я слушаш. А след като ти хареса да я слушаш повече, започваш и да я чуваш.

За мен лично музиката започна да звучи още от рано. Купищата плочи и качествените грамофони бяха част от интериора вкъщи. Времената бяха други и тогава освен диви метъли, заспали пънкари, жалки хипита и неориентирани пионерчета нямаше много други. Трудно ми е да си го предствя, но дори и чалга нямаше (освен low-fi записите на Лепа Брена и Весна Змианац).

Това беше времето на култовите Ролинг Стоунс, легендарните Лед Цепелин, митичния Джими Хендрикс, мрачните Дорс и още много други герои. А рок'н'рол-ът беше млад! Преполагам, че с дългата си коса съм плашил достойно за уважение количество баби, а от слушалките на уокмена ми се разнасяха истерични крясъци и режещи китарни рифове.

И така, седейки си една вечер (беше '96 или '97 година) в нас и случйно слушайки радио, попаднах на някакви странни звуци (*). От една страна бяха като смущения в приемането, а от друга те бяха подредени в някаква безумно замислена и водеща към други светове мелодия. Тогава разбрах, че музиката, която върви под гласа на водещите на спортните новини не е ужасен шум от стадиона, а продукт на съзнателна човешка дейност.

(*) Става въпрос за Ясен Петров и предаването "До границата на виреене" (на 19 Март 2001 той обяви, че ще направи сайт. Can't wait!) Ако някога той или някой, който го познава, попадне на моя сайт бих искал да кажа: "БЛАГОДАРЯ". Нядявам се, че и сред вас има такива, които са извървели този път.

През 1997 изгледжах на околните като някакъв луд, ходещ с глава залепнала за слушалките, от които се носеха странни за тях мелодии. Като се замисля това е така и досега, но поне вече не съм единственият. Без да им обръщам внимание обаче аз продължвах, докато не се стигна до онзи незабравим миг. Парти на Метрополис в сряда - 18 ноевмри 1998 година. Зала "Фестивална", София, България. Моят личен бог беше там. И аз бях до него, танцувах до него и му се кланях. Русият чудак от Франкфурт - другарят Свен Вет.

Бавно, но сигурно навлизах в една нова вселена. Открих хиляди нови звезди и разни други неща, които се криеха в подземието на живота [“Underground”, филм на Емир Костурица, музика от Горан Брегович]. Малко по-нагоре ммежду етажите бяха и моите любими Massive Attack ("Mezzanine", 1998). С трип-хоп музиката се спуснах дори още по-надолу (или пък е било нагоре, вече съвсем ми се зави свят). И за да ме разбереш по-добре би трябвало да прочетеш това и после сам ще прецениш дали да си вземеш билетче за това пътуване.

Един от коридорите из тази престара къща обаче ме заведе до врата. когато я прекрачих се оказах в една древна и бих казал дори свещена земя. Това беше земята на джаз и блус музиката. Толкова весела, красива и пълна с настроение. Толкова стара и негърска, че просто се чудиш дали не си попаднал в Африка преди милион години (където всъщност е започнало всичко човешко). Защото точно от джаза и блуса смятам, че започва всичко.

Та така. Май затворих кръга и вече пак сме там от където започнахме. Странно как се завъртат нещата понякога. Толкова години и пак си в началото. Дано поне съм малко по-нагоре.

И докато не съм отлетял съвсем, бих искал да споделя само, че музиката ме прави щастлив, прави ме такъв какъвто съм и никой не може да ми я вземе или да ми я наранява. И много се радвам на всички като мен.