Изоставени суперавтомобили

scrapdelorean.jpg
De Lorean – или колата от Завръщане в бъдещето.

Интересни и тъжни снимки на изоставени суперавтомобили. Някои от тях имат и любопитни истории.

Най-впечатляваща е колекцията на Удай Хюсейн и снимките на американски войници, които позират на фона на разни екзотични поршета и ферарита.

До Непал и назад, 12-та глава

В началото на миналата седмица с мен се свърза Слави. Слави Караджов. Същият този Слави, чийто пътепис до Непал и обратно сигурно някои от вас следят при появяването му из разни български блогове.

Та той ми предложи да публикувам дванадесетата от общо тринадесет глави от неговя пътепис в моя блог. Именно това ще прочетете в редовете по-долу. А последната глава ще се появи точно след седмица в блога на Пейо.

Но преди да ви оставя в ръцете на Слави, искам само да го поздравя за оригиналната и всъщност много адекватна идея пътеписът да пътува от сайт в сайт. Което си е идеално тълкувание на знаменитата фраза на Маршал Маклюън “The medium is the message”.

Някои важни подробности:

  • Сайтът на пътеписа, където има връзки към всички предишни глави.
  • Текстът се разпространява при условията на KK Признание-Некомерсиално.
  • Книгата си търси издател, т.е. й се ще да придобие хартиено тяло и така да пребъде във вековете. Ако си издател или познаваш такъв – помогни.

Приятно четене!

Катманду, 27-ми септември

Днес денят мина в пазаруване. Аз предимно гледах, Илиян предимно се опитваше да се пазари, а евреите предимно го завършваха пазарлъка с много изгодна цена. В Катманду може да намериш всякакви невъобразими неща на азиатската индустрия. От кич до мега кич. Аз май си купих предимно плодове, които нямам и идея как се казват. Може да се каже, че пазарлъкът за плодовете мина много добре. Бях се навил на една цена, която беше наполовина цената от предишния ден, докато не дойде една жена на помощ  и не смъкна от воле цената с още половина. Т.е една четвърт спрямо вчера.

Цялото пазарене взе леко да ме уморява. А знаем, че за да е доволен един човек трябва да е сит и да пийва бира. Този път щяхме да опитаме тибетска бира. В онова заведение, за което ни чертаеха карта вчера. Заведението криво ляво го открихме. Беше по-голямо отколкото очаквах и имаше даже втори етаж. Ние решихме да се настаним точно на втория етаж, без да обръщаме внимание на факта, че макар доста просторен и по приятен от първия, е почти празен. Може би това се дължеше на факта, че като готвят нещо люто то така плъзва из целия втори етаж, че на нас, бедните чужденци, ни оставаше само да си бършем сълзите и да кихаме. И така няколко пъти.

Както и преди имената на манджите бяха странни, вкусът странен, но отново добър. Това, с което искам да ви запозная днес обаче е тибетската бира.

img_7804.jpg 
Сръбваме тибетска бира.

Тя може да се опише нагледно като малка каца с джибри в която е бодната една сламка. Джибрите са от някаква непозната за мен житна култура. Заедно с кацата получавате и кана с топла вода. Пиенето на бирата представлява обиране на фермента, след това доливане на топла вода, отново отпиване на фермента и така. Аз опитах и самите джибрички – не бяха зле. Тибетската бира е голяма атракция, но след няколко глътки просто омръзва.

img_7820.jpg
Пазар насред центъра.

Тъй като днес ни беше последния ден в Катманду, решихме да се разходим отново напред-назад из пъстрия център. Направихме и няколко снимки преди да се скрием на хлад на терасата на хотела.

Тук може да видиш всякакви занаятчии и отново да се начудиш на уличния трафик. Чиста магия е как така нито веднъж не станахме свидетели на някоя катастрофа, примерно крава с носач на хладилник в комбинация с рикша, скъп джип и двама трима минувачи за по-интересно. Изумителна работа.

Вечерта се запознахме с непалец, който е учил в Техническия университет в България. Много свеж тип и говори доста добре български. Той ни разнообрази вечерта и си обещахме ако пак дойдем в Катманду да му се обадим непременно.

Катманду, 28-ми септември

Дойде и този ден. Без значение дали го чакахме с нетърпение или не, той се появи без да ни пита. Днес потегляхме обратно за България. Пътят отново щеше да е с няколко прекачвания и индийски филм, така че решихме да се улежавахме до късно, за да срещнем отпочинали новите предизвикателства.

На летището чакахме доста. Закъснението тук може би го смятат за такова ако е повече от един ден. Знам ли. Преминавахме бавно и славно от едно помещение в друго и слушахме как охраната весело си гугука, че май днес пак няма да има полети. Когато попаднахме в помещението което е директно преди изхода за пистата бяхме уверени, че днес ще се лети.

Докато чакахме се огледах наоколо. Кой спеше, кой четеше, кой медитираше. Всички бяха улисани в нещо и не забелязаха огромната хлебарка, която се появи от някъде. А тя беше колкото половината ми телефон. Не посмях да го сложа до нея за да придобиете представа за големината й, за което малко съжалявам. Тъкмо мислех да попритесня хлебарката, когато обявиха, че нашият полет е наред.

Ние чакахме зяпнали през прозорците на стайчето, но единствено забелязахме самолета на Австрийските авиолинии. От тях слизаха едни меки, изкъпани и приятни туристи, които от първия миг започнаха да разбират какво ги чака. Нямаше автобусче, което да ги посрещне и те объркано взеха да се щъкат по пистата, като по едно време се смесиха с пътниците от друг самолет. Беше интересно да наблюдаваш изненаданите им лица.

Най-накрая и нашият самолет пристигна. Натовариха ни и така през Оман до Бахрейн. Оказа се, че поляците бяха прави, да са живи и здрави.

Бахрейн, 28-ми септември

Тази вечер оставахме в Бахрейн! Оле! От кога чаках този момент. Когато кацнахме в Бахрейн беше полунощ и докато ни возиха с буса до хотела не успяхме да видим много повече от хубави хотели, перфектни улици и много светлини.

img_7831.jpg
Проснати върху огромните легла в хотела.

Хотелът обаче си го биваше. Стаята беше просторна и от тази снимка може да разберете нашето одобрение. Имаше и басейн навън, който обаче беше затворен за жалост и щяха да го отворят утре малко преди да потеглим за Истанбул. Е, какво пък, рекох си аз – ще си лежа в просторната вана. И даже в първия момент не проумях защо и този план ще пропадне.

Имаше вана, имаше топла вода, но нещо не беше наред. Ами да, нямаше тапа за ваната. Търсих я навсякъде, но не я намерих. Много ме беше яд. Утре за закуска мислех да отмъстя за тази подигравка с ваната. От друга страна водата в тоя край е по-скъпа от бензина, така че може да не са ни дали стая за важни гости. През нощта климатика работи без да може да го спрем и се наложи при плюс 40 градуса навън да се завиваме през глава. Сутринта Илиян като се събуди каза – “Е, това чудо баке ми отвя главата”.

Край на 12-та глава

Три изложби

Тази седмица (всъщност вчера и в понеделник) успях да изкопча малко време и се разходих из залите на Софийска градска художествена галерия и Галерията за чуждестранно изкуство. Там в момента има общо три изложби, които по моему си заслужават да бъдат видени.

В СГХГ са показани плакати и книги оформени от холандски графични дизайнери. Изложбата има гръмкото име “Върхове на холандския графичен дизайн 1890-1990” и наистина има доста добри неща. Аз самият не съм графичен дизайнер, нито имам формално художествено образование или някакви по-солидни познания по история на изкуствата и сигурно затова единственото име, което бях чувал беше това на Вим Кроуел (покрай сайта на филма Helvetica, където има видео с него). Което ми напомня да кажа, че освен хартиените експонати има и два видео киоска, в които се прожектира именно някаква лекция на Вим Кроуел.  Изложбата е до 20-ти януари.

В Галерията за чуждестранно изкуство отидох, за да видя какво представлява изложба на архитект. Архитектът е Норман Фостър, а изложбата всъщност се състоеше от макети, фотографии и графики на негови проекти, както и някои от неговите скици с пояснителни бележки върху тях.

Разбира се пак не разбрах много-много от стойността на изложбата понеже не съм и архитект. Радващото за мен беше да разбера, че докато съм обикалял из Лондон съм видял доста от показаните в изложбата неща на живо. Тогава наистина ми направиха впечатление, но не знаех, че са дело на един и същи архитект. И освен това разбрах, че от макети или снимки няма как да се създаде усещането от истинското нещо, но пък обясненията и скиците много помагат за разбирането на дадено решение или визия.

Освен това видях една сграда, която много ми заприлича на проекта за еленковата сграда на Раковски (+ друга перспектива).

И други много интересни интересни неща. Заслужава си да се види.

Бонусът към посещението на Фостъровата изложба е и изложбата на американския фотограф Лорънс Шилър в съседните зали. Снимките на Мерилин Монро не са най-забележителното. По-интересни ми бяха другите емблематични (за Америка) хора от сорта на братята Кенеди, разните актьори и артисти. Като цяло също си заслужава.

Честно казано по принцип не ходя по изложби. Много рядко научавам за нещо, което да си заслужава да посетиш в София. Или пък когато най-после се появи такова (както с биеналето на театралния плакат в СБХ) го пропускам, защото се разсейвам или ме домързява. Тези три изложби съм щастлив, че посетих и се надявам, че ще продължат да се случват такива по-често наоколо.

2 януари 2007

Чудесен сняг. Супер временце се падна за първия работен ден за новата година. Който за мен се падна и първи ден опуска.

Започнах с разриването на автопарка от падналия сняг. И след това беж към Борисовата градина на разходка със Сирма.

Snow Walk

Макар и на снимката да не изглеждам много щастлив (просто се изтресох в цял ръст на снега с очакването да е по-натрупал и мек :-)  разходката беше супер.

Както и повечето софиянци открих, че особена разлика между парка и основните булеварди няма по отношение на почистването на снега. Просто по Драган Цанков, Евлоги Георгиев и Раковски се беше разкишкал и поокалял снега. Всъщност като се замисля алеите в парка бяха разринати с машина… Явно не са от компетенцията на Столична община и Бойко Б.

Бонус:

Snow Walk

Патриарх Евтимий като imperial trooper.

Бонус 2: Адресът на блога е вече mchell.net/blog, а не mchell.cult.bg/blog. И се хоства в Dreamhost. Че ми писна на оная работа вече.

GPS? Ае нема нужда

След пътуването до Италия си мислех, че няма да е зле да се оборудвам с един GPS. Да ми казва: “Така и така, мини са от тука, мини после от там. Ей, ма си прост! Видя ли къде се вкара?! От тебе и чеп за зеле не става.”

Ма мноу скъпи.

Пък и след днескашното ми каране в час пик от Младост до Центъра съм абсолютно убеден, че и с най-скъпите и подробни GPS и карти нямаше да имам особен успех — с издигането на чудовищно огромната ледена пързалка пред двореца, трафикът в София е блокиран напълно.

Но ето как успях да завъртя нещата така, че да стигна за 40 минути (19:00 – 19:40) и то със съвсем минимално висене в задръствания от “крайния квартал” до вкъщи.


В балончетата има разказ по минути. Вижте по-голяма карта

С поздрави за Бойко Б, Велизар С и техните роднини по майчина линия.

Сай фай архитектура

Докато преглеждах Collective Perception – трейлър сайт за бъдещия SpaceCollective.org – попаднах на следното изображение:

То е от статята в PingMag – Frederic Chaubin: Soviet SF Style за някои сай фай архитектурни проекти от ерата на Съветския съюз.

Не можах да не се сетя за летящата чиния на връх Бузлуджа…

… и странните гледки на новите китайски градове …

Яко.

btw ще очаквам с нетърпение да видя какво точно ще представлява spacecollective.org. Впечатлен съм от зарибяващите материали.

Редник Варзоновцев

От годината, която прекарах в казармата имам съвсем малко снимки. А беше хубава година. Станах “отслужил мъж”. Научих разни неща за живота. 

Днес се сетих за това, защото се уволняват последните наборни войници.

Re: Какво значи правителство?

Току-що прочетох поста Какво значи правителство? в Блог на Богомил “Бого” Шопов.

Имам голям проблем с написаното и хората, които непрестанно обвиняват компании от сорта на Майкрософт във всички злини свързани с електронното правителство и електрификацията на държавната администрация.

Мисля, че Майкрософт е треската в окото на другия. Гредата, която не виждаме в собственото си око са корумпираните и некадърни чиновници, които позволяват на алчни и некадърни доставчици да ощетяват обществото.

Сами по себе си т.нар. собственически технологии вършат страхотна работа – именно затова са толкова популярни. Това, че позволяваме на разни изроди да продават скъпо на нашето правителство лицензии за ползване на софтуер (уиндоси и уордове) или пък софтуер по поръчка (всякаквите държавни електронни портали и регистри е всъщност големия проблем.

Коментарите ми към трите точки на Богомил:

  1. Това, че видиш ли един чиновник не знае как уиндоуса или уорда пазят данните му е несериозно – по същия начин няма да знае как гибона и отворения офис си вършат работата.
  2. Струва ми се, че сметката далеч не е такава каквато е представена тук. ОК – даваме 100 милиона за лицензи, за софтуер произведен в САЩ. Но колко спестяваме за обучение и поддръжка на хората за работа с по-сложните и неизпипани интерфейси на алтернативния софтуер? Колко пари губим от това, че неадекватни местни доставчици, използвайки технологии на Майкрософт или алтернативни, създават неизползваем от всички продукт (вината май не е в технологията, а в разработчиците)?
  3. Отново проблемът е в хората от държавната администрация, които са нагли и неадекватни, а не в Майкрософт и софтуера им. Съвсем спокойно мога да създам сайта на някое министерство с Майкорософт технологии (.NET framework, Silverlight, Visual Studio, сървъри) и въпреки това да е достъпен от всякакви хора и устройства. Само дето никога няма да спечеля държавна поръчка, за разлика от мазните шефчета на разни големи ИТ фирми, които са на светлинни години от ИТ, но добре запознати с корупционните практики.

Един съвет към адвокатите на свободния и отворен софтуер в България – премислете по-внимателно с кой да се борите. Не мисля, че Бил Гейтс е правилният противник.

Вторник сутрин

This piece just made my day: 

Може би просто съм тъп, а хората ме мислят за интелигентен. Аз и голяма част от рекламите не ги разбирам (например джумбалайла-джумбалайла, пиеш Кока-Кола и постепенно се превръщаш в изрод).

От Малко мисъл, малко идеи…: Интернет като място за недоразумения

Ползваеми уеб приложения

По принцип пиша за свързаните с работата ми неща в Bulgarian Experience, но все пак реших да информирам хората къде ще бъда тази събота в ранния следобяд, за да няма чуденки и питанки. Та мястото е Софийския университет, поводът е октомврийското издание на ежемесечните конференции на riabg.org, а темата по която ще говоря (да, това ще правя там) е “Ползваеми уеб приложения”. Елате повече.

Мнението ми за учителските протести

Неделя вечер е времето на т.нар. публицистични предавания по телевизията. Понякога ги гледам. Днес ги гледах.

Темите основно бяха за изборите и за протестите на учителите. И докато гледах разговора с някакъв социолог в “На 4 очи”, водещата цитира Андрей Райчев, който бил казал в някакво друго предаване, че учителите се били вдигнали на класов протест. Интересно заявление, което бе причината, за да успея най-накрая да формулирам за себе си какво всъщност не им е наред на учителите та са се вдигнали да стачкуват.

Моята теория обаче е друга. Според мен учителите вече доста ясно са осъзнали, че животът, който живеят е доста по-различен от този на голяма част от нормалните българи. По-различен в отрицателна посока. По-различен в това, че им липсват възможности за изживяването на редица важни и характерни за модерния свят изживявания. Които изживявания обаче са скъпи или по-скоро непостижими за техния стандарт.

Но само по себе си тяхното мизерно и аутсайдерско положение не е най-лошото, което им се случва.

Като професионалист знам, че когато нямаш възможност да правиш добре, това което по принцип ти харесва да правиш и за което ти плащат, започваш да губиш мотивация. Да не си толкова продуктивен. Да не харесваш работата си. Да не харесваш себе си дори.

А мисля, че учителите нямат възможността да си вършат работата добре, защото ми се струва невъзможно да обучаваш учениците си да живеят в един свят, които самият ти не познаваш. Свят, който само можеш да наблюдаваш отстрани като малък гаврош пред луксозна витрина.

Ужасна ситуация, от която мутризираното общество и държава нямат визия как да излезнат и в която мутренските похвати (груба сила във вид на физически сблъсъци между враждуващите групировки) не вършат работа.

 * * *

Както аз виждам нещата единствено радикалното изваждане на учителите от тяхната мизерия може да се окаже спасително. Под радикално изваждане имам предвид прераждането на самите учители и тяхната среда за един нов живот, който е адекватен на съвременния свят. Означава с цената на всичко да се направи модерна образователна инфраструктура (училища, центрове за извънкласна работа – стадиони, компютърни зали, каквото друго е необходимо), модерен образователен софтуер (учебни програми, парвила за работа) и разбира се заплащане за самите учители, такова каквото би им позволило да изживяват пълноценно съвременния свят, за да го обясняват в последствие на учениците си.

И всичко това е трябва да се случи едновременно и бързо. Иначе няма смисъл. Иначе всичко в тая държава отива по дяволите.

Може да звучи наивно, но лично за мен това е приоритетът за българското общество. Армията, администрацията и дори здравеопазването могат да изчакат своя ред. Само да имаше някой способен лидер с управленски амбиции и способности да релаизира тая визия. Ама май няма…

Новите СОТ лепенки

Плакат на Бойко Борисов, ГЕРБ на мутренски ресторант в центъра на София.

Днес видях, че на новия лъскав ресторант до нас за залепили този плакат. В друга ситуация би ми се сторило доста странно да сложиш на чисто новото си място, на пъпа на София, за което си хвърлил една камара пари, някакъв плакат за местните избори. В тази обаче съм наясно с предисторията, та ще си споделя.

Преди няколко месеца до нас започнаха да правят ремонт на един магазин, превъръщайки го в ресторант.

Преди откриването на ресторанта половината улица бе загарадена с табели за забранено паркиране “Служебен абонамент”. Върху местата за паркиране от ресторанта си наслагаха масите и освен това ги обградиха с едни много красиви и много масивни кашпи с цветя. Въобще цялата инсталация хваща окото.

Но.

Служебен абонамент в София означава да имаш запазено място за паркиране в работни дни от 8:30 до 19:30. Т.е. ако новите ми съседи спазваха правилата, би трябвало да махат масите и цветята си всяка вечер и да ги изнасят всяка сутрин. От снимката, която направих към 8 вечерта обаче друго се вижда.

Само дето този пост не е за проблемите с паркирането в центъра на София и окупирането на едно доста скъпоструващо място. Затова продъ;жавам със следващата от учудващите случки.

На ресторант като този му трябва доста ток, за да си позволи всички необходими печаки, осветление и климатизация. Не става да свържеш всичко в нормалната мрежа, а си трябва 60-70 кВт трифазен ток. Такъв обаче няма. За щастие на другия край на улицата има някакво подходящо разклонение. Решението е очевидно. Една вечер като се прибирах заварвам целия тротоар пред нас реаранжиран като окоп от Отечествената война. Малко се изненада, но реших че е част от ремонта на площада пред президенството.

Едва няколко дни след това от съседи разбрах каква е истинската причина за появата на окопа, а също и как е бил създаден. А именно как в 2 часа през нощта строителна бригада е дошла и започнала работата по разкопаването (представи си банда идиоти с големи и шумни машини). Естествено съседите са извикали полиция, за да прекрати шума и въобще цялото това безобразие. Патрулка идва, полицаите виждат какво става, виждат и работниците. Репликата им към тях е: “Ааа, вие ли сте…”, на което другите отговарят “Е, па ние сме”. И патрулката отминава.

Същите работници (по точно началникът на обекта, който идва един час по-късно мъртво пиян), размахвайки някаква молба до общината, обясняват ,че това е разрешение за аварийни строителни работи. Съседите разбира се питат какво разрешение е тая молба. При което строителите обясняват, че разрешението всъщност е устно и то от самия Бойко Борисов, понеже било платено на едни хора от ГЕРБ, за да няма проблеми.

Хъх! Какви пари? На какви хора? Кой е разрешил? Как бил разрешил?

Хайде нема нужда да симътим електоралните главици с ненужни въпроси. Хората* са намерили начин да си нямат проблеми.

И какъв е извода? Плати си на Бойко, че да нямаш проблеми с общината. Само дето общината не е частна охранителна фирма.

Или пък е? Вече съвсем се обърках. В тая мутренска държава можеш ли да разбереш какво става.

 * – пикантната подробност в историята е, че въпросния ресторант е бизнес начинание на някакви известни мутри от бивша трибуквена групировка. Естествено.

Ал Кайда бесни от забавянето на работите по новата кула в Ню Йорк

The Onion вече има и видео новини. А аз се хиля през сълзи и умирам от кеф докато ги гледам.


Al Qaeda Also Fed Up With Ground Zero Construction Delays


Viewer Voices: Where We Respond To The Opinions Of Our Uninformed Viewers

Рожден ден

Прегледах си архивите на блога и както се оказа шест поредни години има пост на една и съща дата – 26-ти август.

Което си е напълно нормално, защото днес е моят рожден ден.

26-тата година беше супер. Сега ще я видим 27-мата. Започва добре – без махмурлук въпреки страховитото препиване.

Дължа им: Новото Цариградско шосе

Илия отлично описва новото Цариградско шосе и какво не му е наред. Още в събота, когато за пръв път минах оттам, мислех да напиша доста обширна и всеобхватна псувня, но така и не ми стигна ентусиазма.

Щеше ми се да кажа и че дълбоко ме учудва, че журналистите подхващат темата чак след 4 дни, но за съжаление те са толкова зле в професионално отношение, че по-добре да ги пратят да оправят асфалта или да прокопаят тунела под Шипка.

(Този пост е част от поредицата ми мрънкания “Дължа им“.)

Четка за зъби мечта

Brush and Rinse

Винаги съм се чудел като гледам разни филми как като си мият хората зъбите не се омазват както се омазвам аз. Изглежда лесно – слагаш паста върху четката, търкаш зъбите, една глътка вода, жабурене, изплюваш и си готов.

Докато при мен е по-различно. Докато си мия зъбите, пяната излиза от устата ми. Когато тръгна да плакна, ми трябват доста повече от едно жабурене и абсолютно задължително изплакване на лицето. В повечето случаи изполвам чаша, за да отпивам вода, която също се омазва солидно.

И ето, че се натъкнах на четката на един американец изобретател. Тя има едно невероятно полезно свойство. Позволява ти да си изплакнеш устата без използването на допълнителни средства, без да се омазваш целия и без да правиш странни стойки в банята сутрин.

И макар Brush & Rinse да решава част моите проблеми, все пак ми е чудно как го правят това по филмите.

Getting Things Done My Way

Около 2 минути и 35 секунди се чудих как се превежда Getting Things Done (GTD) на български и така и не измислих смислена и яко звучаща фраза. Да си Свършиш Работата (ДеСеРе(ш))  някакси не е много мотивиращо.

Петьо пише в блога си какви са му тактиките, за да си свършва със задачките по-бързо и се заяжда с мен, че решавам проблема по-радикално, т.е. моята идеология, че ако нямаш задачи, нямаш какво да свършваш по-бързо.

В реалния живот обаче ми се налага да свършвам по нещо. И си имам някакви чалъми, които провокиран от Петьо ще споделя по-надолу.

Ако имаш прекалено много работа, значи някой около теб не си върши работата добре. Разкарай се от това място

Човек изпада в положението да има прекалено много работа или защото а) си върши работата добре или защото б) не си върши работата добре.

При а) шефовете решават, че щом си толкова добър и бързо си вършиш работата значи ти се работи и съответно те натоварват с все повече задачи. В един момент обаче колиеството и разнообразието на задачите толкова те затормозява, че не можеш да свършиш нищо навреме и съответно качеството и бързината в работата ти отиват на вятъра. Разбира се причината не е в теб, а в шефовете ти, които очевидно са идиоти. Чудесна причина да си потърсиш друга работа.

При б) значи си те помързява, нещо не ти е кеф да работиш тая работа и въобще не я чувстваш като свое призвание. Решението отново е да напуснеш и да намериш онова, в което се чувстваш добър и имаш желание за работа. Или да си намериш някой, който да те издържа. При всички положения ще си спестиш много неприятни моменти от споровете с колегите и клиентите.

Осигури си големи непрекъсвани периоди за работа

Аз имам нужда от поне половин час, за да се съсредоточа върху това, което правя. Всеки път. Да се съсредоточа означава, че изкарвам абсолютно всичко останало от главата си и мисля само върху конкретен проблем. В моята работа е важно да разглеждаш проблема от възможно най-много ъгли и да предвидиш възможно най-много варианти за действие – нещо като да си представиш развитието на цяла партия шах след всеки ход.

Ето защо ако денят ми е накъсан на малки парченца – я сега една среща, я сега обяд, я сега тая спешна задачка, я сега нещо друго – обикновено свършвам по-малко. И обратното – ако разполагам с повече непрекъснато време за работа мога да изрина голямо количество задачи за кратко време. Колкото повече непрекъснато време, толкова повече се повишава ефективността и качеството на работата ми.

За да имаш непрекъснато време за работа има някои хитри тактики.

  • Да комуникираш с останалия свят по icq или имейл – по този начин е много по-лесно просто да забавиш отговора си, отколкото при общуване лице в лице. Пък и никога няма нещо толкова спешно, че да трябва да отговориш веднага.
  • Да работиш по време, по което останалите спят или просто не би им хрумнало да те занимават.
  • Да работиш в екип, който осъзнава какво значи непрекъснато време за работа и концентрация.

Списъци със задачи

Това е просто. Ако не знаеш какво имаш да вършиш е доста по-вероятно да не го свършиш. Както си имаш един списък е много по-лесно да отмяташ свършеното и да си организираш времето за напред. В моя случай списъците се подготвят от друг човек и въобще мениджмънта се грижи да разпределя времето на хората предварително, а не според възможността да ни осъдят ако не свършим вчерашната работа веднага.

Почивка

Мога да си свършвам работата добре само ако съм си починал добре. Да си повина добре за мен означава да не оставам извън работно време, за да довършвам нещо. Колкото и важно е да се свърши работата предпочитам да спра, да разпусна и на следващия ден да изрина каквото е имало за правене. По този начин си оставям едно допълнително време за несъзнателно обмисляне на работата и на следващия ден ми остава просто да отхвърля самата работа без да отделям много време за творчество и тежки размисли.

Почивката разбира се е тясно свързана с първия принцип – ако имаш много работа, ще имаш по-малко време за почивка.

Като цяло не разбирам хората, които успяват да седят повече от 6-7 часа на работа. Какво толкова правят? Как успяват да не се изморят и да запазят качеството? Нямам представа.

Въпреки, че изписах толкоз много глупости държа да спомена, че все пак идеалното решение на проблема с работата е да няма работа с допълнението, че ако си свършиш работата като хората съвсем скоро няма да има нужда да си вършиш работата въобще.