Картите на Google срещу картите на Yahoo!

Всеки път, когато някой недоволства от това че maps.google.com нямало София и България се учудвам, че не знае за алтернативите.

maps.yahoo.com има подробна карта на София с дори и малки улички, и посоката на движение. Дори може да се търси, само дето трябва да въвеждаш имената на латиница и то точно както са изписани в картата. Но това не пречи да покажеш точен адрес.

Интерфейсът на яховските карти също е по-приятен.

Ползвайте смело.

Как разбрах, че съм се върнал в България?

Вчера вечрта към 11 самолетът ни кацна на лъскавото летище София. И след това за около половин час се усетих къде се намирам. Ето защо:

  1. На паспортния контрол една леличка се разкрещя на хората пред нея, защото много се бавят!? Доста странно ми се видя да крещиш така на непознати.
  2. Пред летището бакшишите се караха и не искаха да качват хора, които са на по-близко.
  3. Докато се возехме в таксито попаднахме в задръстване (близо полунощ) на Руски пред Червило. Едри мъже в черни дрехи се движеха на групички около паркирали по цялата улица лимузини с поглед “Вчера ме пуснаха от затвора и много ми липсва.” Колите по булеварда едвам преминават.
  4. Колата ми я няма пред нас. (После се оказа, че са я вдигнали, защото са преасфалтирали улицата. Само дето ремонтът уж трябваше да е по празниците — на 29-ти 30-ти, — а не седмица по-късно в работен ден. Та хайде честито завръщане с едни 127 лева глоба и паркинг.
  5. Нямам кабелна. Едни алпинисти, които по цял ден ни висят пред прозорците и се правят, че чистят фасадата на сградата са решили, че кабелите, които пък едни други красавци преди това хитроумно прокараха отвън, са излишни и не изпълняват някаква смислена функция и просто са ги махнали.

Бахти.

Дръж се Лисабоне. Идем!

След няколко часа хващаме самолета за Лисабон.

През следващата седмица се надяваме за хубаво време в столицата на Португалия, за да успеем да разгледаме колкото се може повече от града.

Първите няколко дни ще се отъргам о най-извергясалите дизайнери на планетата на OFFF 2008. Май 2003 в Барселона същото събитие беше велико и съм убеден, че тази година ще е поне толкова яко.

Юхууу!

Ей мутрящина отвратителна

Малко съм като бабите пред блока дето по цял ден висят отпред и гледат какво става, ама пък то какво друго му остава на човек.

И си седя на прозореца, и гледам празната улица пред нас. Празна ‘щото уж ще я ремонтират.

Ремонтът засега се състои в изкъртване на плочките на тротоара. 

Пред мутренския ресторант са паркирани две S класи и един Туарег. И две трошки на обслужващия персонал.

Колите на хората от блока са на платен паркинг някъде на майната си. ‘Щото в целия квартал е забранено влизането на коли и на всеки вход стои катаджия и пъди нарушителите.

Минава патрулка. Ушевите оглеждат паркиралите коли, обръщат и си заминават.

За същото нарушение – влизане в улица, забранена за движение и в двете посоки, на мен са ми искали няколко стотин лева и десетки точки глоба.

Е да ви еба и мутренската държава.

Мижави полицаи.

И съм сигурен, че на работниците, които и сега копаят и оправят улицата (и се чудят откъде да заобиколят мерцедесите) няма да платят извънредни за труда, който е трябвало да бъде положен отдавна.

Как да работиш по-добре

Всъщност същите “правила” важат не само за работата, но и за всичко останало.

  1. Върши по едно нещо наведнъж или Не носи две дини под една мишница
  2. Разбери проблема (за да знаеш какво трябва да разрешиш)
  3. Научи се да слушаш (най-вече жена си)
  4. Научи се да задаваш въпроси (особено когато става въпрос за пари)
  5. Различавай смисленото от безсмисленото
  6. Приеми, че промяната е неизбежна
  7. Признайвай си грешките
  8. Говори просто
  9. Бъди спокоен
  10. Усмихвай се

Едно рециклирано

След дълго чудене вчера все пак си купих последния брой на списание Едно.

Дългото чудене беше, защото последните няколко пъти – преди няколко месеца или може би година – дизайнът и съдържанието на списанието бяха ужасяващи. Нямам снимка да покажа, но става въпрос за текстове в едва ли не Comic Sans (всъщност май беше Courier New), зелен цвят една колона на цяла страница в “дизайнерско” списание. Мани-бегай.

Сега обаче пичовете са решили да го печатат на рециклирана хартия. Самата хартия е доста по-различна от типичната гланцирана, която използват повечето списания. Върху нея текстът и изображенията изглеждат супер яко.

Успели са да измислят с кой шрифт ще си направят списанието – някаква версия на Garamond. Якото е, че са устояли на изкушението да се изгаврят с шрифта и не са го разтегляли, за да се побере в някакво място. Консистентно набран – размер, разстояния между редовете и между буквите. Въобще семпла и приятна работа.

С две думи – много се изкефих.

Съдържанието честно казано е слабо. Текстовете са написани интересно (интересно в смисъла на “правя се на интересен”), но за сметка на това не разказват за нищо впечатляващо. А пък все ми се струва, че по-скоро би трябвало да е обратното. Изключение правят коментарите на колумнистите, от които бях чувал само за градинко. Те слава богу не са се напъвали да пишат за някаква измислена тема / продукт  whatever и са им по-откровени нещата, без превземки.

И докато съм на вълна лайфстайл списания – защо е толкова популярно да ми говорят на ти? Все едно съм на лафче с разказвача… Защо въобще е необходимо да се влиза в “диалог” с читателя. Разкажи си каквото ти е на сърце и не се вълнувай толкова кой ще те чете.

Браво на списанието за оформлението и графичното съдържание. Ако можеха и съдържанието да си направят примерно в стил Amica (което е супер яко за четене) щеше да е супер.

Дай боже повече такива неща в България.

Смъртта на фотографията

Новата функционалност във Flickr – за качване на кратки видео клипове (a.k.a. “по-дълги снимки”) е според мен доказателство на тезата ми, че фотографията ще отмре като популярен начин за пазене на спомени.

Видеото предава толкова повече един момент. Най-вече защото успява много по-добре да възпроизведе контекста, в който снимаш – като звукова картина и развитие във времето. А за повечето любителски фотографии точно това е важното.

Освен това поради все по-вездесъщата дигитализация неща като албумите или снимките върху хладилника стават все по-рядко срещани. Аз например имам хиляди снимки в компютъра си и едва стотина разпечатани върху хартия. За последен път съм отпечатвал снимки преди години.

Не казвам, че фотографията ще отмре като изкуство. Напротив – точно там ще се развива занапред. Но като мейнстрийм продукт дните и са преброени.

И каква по-добра самоирония можете да откриете от факта, че първото видео което публикувах във Flickr е от момента, в който вчера разгръщах страниците на първото печатно списание, в което излиза моя статия.

 

Проблемът на blogosfera.dnevnik.bg

Преди малко прочетох един пост, в който се обяснява какво не е наред с блогърите в България.

Личното ми усещане за нещата е, че сайтът направен от Икономедия – blogosfera.dnevnik.bg – оказва по-скоро негативно влияние върху развитието на българските блогове. Защото:

  • Създава лъжливо чуство за изчерпателност – който блог е в блогосферата, той си заслужава да бъде четен. Другите не са интересни. А това не е вярно.
  • Създава погрешна мотивация за писане – струва ми се, че много блогове в блогосферата биват обновявани често с единствената цел съответния пост да се покаже в blogosfera.dnevnik.bg. Което не е добър повод да пишеш по принцип.
  • Намалява значението на това какви са личните интереси на всеки читател като му представя една разнородна смес от писания. За мен една от най-полезните и весели части от блогосферата е това, че намирам хора със сходни на моите интереси и от тях научавам нови неща или откривам нови сайтове. Затова са понякога са толкова ценни т.нар. blogroll-ове в блоговете – списък със сайтове, на който се кефи съответния блогър. А щом се кефи той, а ти се кефиш на него, значи и тия връзки може да са ти полезни. blogosfera.dnevnik.bg в голяма степен унищожава връзките между блоговете, защото те рядко се показват в самите постове.
  • Не ми е ясен принципа, по който се определя кой блог да влезе в списъка – нормалните планети (блог агрегатори) обединават на едно място постовете на блогове, които пишат по една тема – линукс, политика,  женски проблеми. blogosfera.dnevnik.bg обединява всякакви блогове и смисълът от съществуването на сайта не е очевиден.
  • Спомага за разпространението на спам – верижните писма, които лично аз ненавиждам получават висока трибуна и се разпространяват мълниеносно.

Ако бях на мястото на в-к Дневник, щях да спра blogosfera.dnevnik.bg. Още повече, че ми се струва неморално една частна медия да се възползва от безплатното съдържание в блоговете като показва банери и генерира трафик.

Един бърз Солун

В петък следобяд набързо решихме да откочим до Солун.

След работа яхнахме бавареца и за няколко часа се оказахме в Мелник. Иглеждаше абсолютно пуст въпреки, че имаше доста коли паркирали тук и там, но без никакви хора и отворени механи. Спахме в едно хотелче, което изглеждаше съвсем празно, но собствениците незнайно защо бяха силно притеснени, че няма къде да ни сложат за повече от една вечер. Странно.

На сутринта закусихме и тръгнахме. В 12 на обяд вече бяхме в някакво зловещо задръстване в Солун. За около половин или един час успяхме да намерим паркинг. Или по-скоро — като хиляди други — паркирахме селски  из алеите на някакъв парк близо до крайбрежната алея и Бялата кула. (От тая алея е и снимката горе.)

Някаква лудница беше. Сигурно щото времето беше доста приятно – слънчево и топло (около 12 градуса). Сигурно и щото беше събота. Всичките кафенета по крайбрежната улица бяха пълни до дупка. Доста българска реч се чуваше.

Пък ние се помотахме, помотахме из града и тръгнахме към Ikea. Малко се повъртяхме из крайните квартали докато намерим магазина, но все пак успяхме.

В магазина още повече народ и още повече българи.

Нищо съществено не можахме да се навием да си купим, щото яките мебели нямаше да ни се връзват с не толкова стилните партакеши вкъщи. Но май италианската Ikea във Флоренция по-приятна беше. Или по-малко народ имаше просто.

Както и да е. Оттам яко газ към София. За 4 часа успяхме да минем пътя. Между другото пътчето беше много приятно. Нощем, с малко коли и аз май се научих да изпреварвам. Идеално.

Сега почваме организация за Лисабон през май. Оффф.

В дъги

С няколко месеца закъснение изпиратствах In Rainbows в четвъртък. Три дни се чудих на какво ми напомнят като звучене първите песни. И докато гледах клип от изпълнение на живо на “15 Step” по BBC се сетих – на Bluba Lu прилича. Може и да съм луд.

В търсене на евтин нов автомобил 4

И тъй се оказахме на караулката на изхода на София за към Пловдив. Най-близкият автосалон беше този на Пежо. Ние обаче го подминахме без дори да намалим.

Що?

Ами защото Сирма категорично отказа дори и да разглежда Пежо, понеже от колегите си се беше наслушала за най-невероятни повреди в чисто нови автомобили. Не че е невъзможно да ти се откачи вратата на Пежото, но пък и какво ти говори това за качеството на сглобката?

Аз също съм слушал подобни истории пък и толкова ме дразни дизайна на Пежо, че не можах да споря прекалено дълго. Ето защо решихме, че не си заслужава дори да търсим начин да обръщаме на Цариградско и смело проължихме напред – към шоурума на Авто Италия, сиреч Фиат.

Въпреки пищенето на Сирма, че човек видиш ли не може да си купи Фиат, защото ще му се смеят хората, аз не можех просто да отхвърля още една марка от списъка заради подобна причина. Освен това много хора в България не знаят въобще какво представляват новите Фиатове, за да имат адекватно мнение. Докато ние имахме възможността да им се полюбуваме по време на ваканцията в Сардиния миналата година.

А колите са си супер. Поне на външен вид. А за пристрастен към добрия дизайн идиот като мене това хич не е маловажно.

В салона бяха изложени всички модели  – от Панда, през Пунто и Браво до Крома. Щом видях Браво-то се залепих за него. За външния вид няма да говоря защото всеки си има мнение – на мен лично ми допада адски много и в сравнение с всички конкуренти от тоя клас го забождам на първо място без колебание. Същото важи между другото и за Гранде Пунто. Много спортен дух и класически италиански дизайн.

Като споменах спортен дух, трябва да отбележа и странния набор от двигатели за Браво. Всичките са с обем 1.4 литра (има само един дизел 1.9), но както ми обясни дилърът има разлика в конете. Номерът е, че в Европа се плащат данъци и такси не за конска сила (както е в България), а на база обема на двигателя. И затова някои производители вече правят по-малки двигатели и изтискават повече конски сили като сложат по едно турбо тук и някои и друг компресор там.

Бравата в салона беше бензинов двигател със 120 конски сили и някакво стандартно ниво на оборудване. За цената от 32 хиляди на експоната (има и по-евтини и по-скъпи варианти) си влизаше всичко, от което има нужда човек. И най-впечатляващото – липсва дори и намек за грозната, но вездесъща пластмаса.

Таблото, човек, е направено да изглежда като все едно е от карбон, което в спортните автомобили принципно правят, за да олекотяват възможно най-много всеки детайл. В централната конзола си има лъскаво радио, а скоростомерът и оборотомерът са идеално оформени и с хромирани пръстени отстрани. Тапицерията и въобще салонът изглеждат елегантно в черно.

Въпреки, че колата е много яка за шофьора, отзад положението не е точно каквото бихме искали. Не че не съм се събрал или ми е било неудобно, но не е и като да има свободно място. А пък багажникът изглежда малък и трудно достъпен. Но заради якия вид на задницата съм готов да преглътна този дефект.

Чак не ми се излизаше от Браво, но какво да правиш – трябваше да сме обективни и да използваме максимално времето и възможността да разгледаме и други модели.

В Панда не можах да влезна, честно.

В Гранде Пунто успях, но пък на колата и попречи това, че само минута преди това съм бил в Браво и съответно нямаше как да блесне с недодялания си, светло сив, оскъден и като цяло претрупан интериор. Пък и сега беше моментът да проверя за тия ръбове по централната конзола, за които Венера разправяше при тяхното Пунто. И наистина – като седнеш на мястото до шофьора коляното ти се забива в барчето, където са радиото и климатика. Самото барче не стига до пода ами малко виси във въздуха и свършва точно там където ти идва да си сложиш крака. Много тъпо.

Абе въобще – нито качество, нито обем. За сметка на това ниска цена.

Абсолютно същото се отнася до седана Линеа, който отвън изглежда доста приятно. Ама все пак няма да седиш да го гледаш на паркинга пред вас ами и ще го покарваш от време на време.

Когато тръгнахме да си ходим нещо се заприказвахме с дилъра. Оказа се пич чичката. Предишната вечер бяха празнували пускането на българската версия на сайта за Фиат 500 и се оплакваше, че не му е много добре, но за сметка на това разправи за 500. Как вече имали над 30-40 поръчки, а дори не са му пуснали официално цените. Как от автокъща се продава с 10 000 лева над цената от тях просто, защото е дефицитна стока. И доста други неща. Но…

Enough Fiat. Lets Ford.

Преди около месец се бях вманиачил на тема Форд Фокус. Из София точно се беше появил един оранжев Фокус СТ (спортната версия) и направо ми бяха останали очите и лигите по него. Освен това англичаните – от сорта на напълно изперкалия Джеръми Кларксън от Top Gear – много го хвалят.

И така докато един ден не отидох до Мото Пфое в Младост и не го разгледах. Разочароах се. С една дума – пластмаса.

Сега бяхме със Сирма и тя много искаше да разгледа Фордовете. 

То пък имаше какво да се разглежда – Фиеста, Фокус седна, хечбек и комби, C-Max, Фюжън…

Фокусът е идеална кола, честно казано. И като габарити, и като цена, и като двигатели. Понеже обаче е по-стар модел (поне него продават сега в България; новият сигурно скоро ще пристигне) оборудването не е много богато и адекватно. В смисъл, че трябва доста да доплатиш ако искаш CD плеър с MP3 и някакви подобни неща. Което е малко куцо.

Дълбоко се впечатлихме от намалението за един от изложените модели – Фокус Хечбек, за който от обявената цена 32 хиляди дилърът искаше само 25. Доста солидно намаление. Само дето не го разпитахме дали важи само за автомобили на склад и ако си поръчаш и съвсем малко по-различно оборудване ще трябва да чакаш 3 месеца и да си платиш като поп стандартната цена. А не го разпитахме понеже беше чичка с вид на овехтял комсомолец с костюмче, а и в салона беше като на пазара – яко хора, деца, шум.

Силно ни беше писнало да обикаляме вече. За половин ден изръшкахме цяла София и вече силите, нервите и интереса ни бяха на ръба.

Слава богу в този момент оставаше само Хюндай в Дървеница.

И слава богу там нямаше какво толкова да се гледа. i30 за 40 хиляди лева!? Не, благодаря. Дори не изглежда по-добър от Киа Сийд. Та набързо се евакуирахме и заседнахме във Варщайнера на Гурко за рекапитулация.

Явно е, че парите няма да ни стигнат за нормална кола.  Или ако ни стигнат, ще е със зор и то за нещо, което не е точно върха на сладоледа. Все ще има параметър, по който да направим компромис. 

Все още не сме взели крайното решение. Въпросите за които нямаме отговор са доста. Дали да си продаваме колата? Дали да си купим нова като я продадем или пък вместо това да си останем без кола и да спестим маса пари и време? Дали няма да е по-добре да си вземем една по-лъскавка, но втора ръка? Ко да праим?

Ше го мислим.

А аз се облизвам за некое църно BMW-це или Фиатче. Еех.

В търсене на евтин нов автомобил 3

До Бизнес парка в Младост има два привлекателни салона за коли – на BMW и на Опел. Докато в първия обикновено само надничаме иззад оградите като малки гаврошовци, във втория влезнахме с тържествена крачка и директно подминахме лелката, която си говореше нещо по телефона.

За наш късмет в доста малкото помещение имаше точно каквото ни трябва – Опел Корса с пет врати.

Кола, която има доста странна реклама с едни анимирани изродчета и определено е един от символите, по който се разпозава жената шофьор. Т.е. все неща, които  настроиват мен негативно, а Сирма – позитивно към модела.

Явно хората в дизайнерския и маркетинговия отдел са се стиковали добре, защото външния вид на Корсата съвсем не ме впечатлява, докато усещам, че Сирма е във възторг. (Леко отклонение от темата, щото искам само да спомена недоумението си по отношение на т.нар. малки коли, които всъщност с всяко ново поколение стават все по-огромни и сега малкият опел корса изглежда по-голям от по-предишния модел на Астра; най-странното е, че не стават по-удобни или по-големи вътре – просто си растат на ламарини и пластмаса).

По отношение на интериора очаквах повече от германския автомобил. Но всъщност таблото е като издялан с теслата блок алумиева пластмаса и макар “алуминия” да предава по-изпипан вид на нещата, оформлението на контролите и дисплеите по таблото оставя усещането за нещо липсващо. Не знам какво лиспваше, но се чувтвах все едно от Опел са забравили да наслагат половината копечата или нещо такова.

По отношение на мястото положението не е толкоз критично като при Клио. В смисъл, че дори и отзад успях да седна спокойно макар мястото за (прекомерно развитата ми и пълна с мозък) глава да беше оскъдно. Сиреч колицата с и без това маломощните двигатели трябва да се кара бавно и без сътресения, че да не се получават по тавана странни вдлъбнатини.

Корсата, за да обобщя, се оказа не лош автомобил, който изглежда скъп в сравнение с конкуренцията. Един вид германската Мазада 2. Обаче доколкото разбрах, цените обявени в официалния сайт са по-високи от тези, за които можеш да се договориш с някои от дилърите. Другото, което чух е, че официално представителство на Опел в България няма, защото като са се опитали немците да направят нещо тука не са успели да обучат персонал така че да се държи нормално клиентите и не са искали да си понижават корпоративните стандарти заради стотината коли, които биха продавали в нашата мила страна. А честито.

В салона имаше и една триврата Астра OPC, което явно е някаква спортна версия на модела. Ма не се почувствах много спортно като седнах вътре. Отвънка изглежда сплескана и със заострени ръбове бегачка, а от вътре си като все едно в семейния ван. Лошо Седларов, лошо. Да не говорим, че задни седалки и багажник все едно няма (което явно е и целта на упражнението в случая). Абе мани, бегай.

И така си излезнахме от представителството на Опел без никакви по-специлни спомени – нито нещо кой знае колко хубаво, нито нещо кой знае колко добро. За сметка на това за другите немци – VW се бяхме наточили да ни скрият шапката.

Салона на Фолксваген има странния адрес Околовръстен път 360, който на всички карти изглеждаше като разклона за Панчарево и Самоков при Горубляне. Само дето се оказа доста по-нататък в посоко магистрала Тракия. Самата сграда е много приятна с един доста голям паркинг отпред, който приличаше на застинало червено море, понеже баха паркирани ония червени Поло-та, които Мтел раздават от известно време насам.

Позитивното впечатление се засили и от лъсквкия бял Пасат в средата на шоурума и барнатите дилъри – с едни кежуъл костюмчета ама купени не от сергия на женския пазар. За да ми направи впечатление как са облечени тия пичове си представи как типичния дилър е около 30 годишен, леко небръснат, облечен в дънки и кожено якенце или пък български лоу-енд (направо соц) костюм мъж. Както и да е.

Първото, което ми грабна погледа беше едно оранжево Поло Крос. Това е малко пипната версия на Поло-то, която се различава от стандартната с това, че стои по-високо от земята, има яки 17-инчови джанти и разни елементи по екстериора, които го правят да прилича на малка джипка или SUV. В интериора също има промени – седалките са със специална по-шарена и различно скроена тапицерия и като цяло всичко ти заприличва на раница Ташев.

Като изключим къстъмизациите по Крос Поло модела Поло е доста практична кола. Предполагам, че е напълно еднакъв с Фабия по основните параметри, щото така или иначе ги правят на една и съща платформа. Разликата с Фабията слава богу не е в отрицателен план. Всичко, което изглежда леко недодялано в Шкодата е ОК в малкия фолксваген – качество на материалите, седалки, доста повече допълнителни опции, които можеш да си поръчаш. Може би единствено мястото е съвсем малко по-малко отколкото при чешката колица – но и самата кола изглежда по-елегантно – не е толкова висока и надута навсякъде, което според мен е плюс.

Неприятния момент е в цената на това удоволствие. Колата е малка и евтина, но само с най-смотаните двигатели и съвсем базово оборудване. Съвсем нормално е да искаш дизелов двигател, за да използваш основното предимство на малката кола – ниския разход. Само дето дизеловите модели са по-скъпи с по 3-4 хиляди отгоре. И като сложиш разни екстри, които не бих казал, че са точно глезотии цената доста бързо опира в 30-те хиляди. За Поло!? Хъх.

Not cool.

В шоурума имаше изложени и два любопитни модела – Голф и Голф Вариант (комби Голф). По-принцип са толкова скъпи, че въобще не влизат в сметките, но пък като са ги сложили там, защо да не ги разгледа човек. Пък и като редовен читател на AutoBild съм облъчен с идеята, че Голфът е колата на народа и въобще по-добре от това няма на къде.

Е, ако от това няма накъде по-добре , то ще кажа само “Не, благодаря!” Абсолютно нищо впечатляващо в кола, която гони 40 хилки. Малко по-добре изглеждащо отвън Поло. В интерес на истината бяха изложени модели с базово обурдване, но така или иначе кой си поръчва фенси навигацията и кожените салони от брошурите?

Голямо разочарование от Голфчетата. По принцип много ми харесват спортните изпълнения VW – GTI версиите на картинка изглеждат впечатляващо. Не можех да си представя, че може да има толкова голяма разлика межди обикновена и тунинг версия. Да се надяваме, че ще обновят модела догодина и тогава със сигурност ще си взема едно 220 коньово голфче.

Но стига за Фолксвагените. Полото остава в сметките, но само като краен и най-скъп вариант ако не намерим нещо толкова добро, но по-евтино. А ни останаха още доста марки да обиколим, тъй че надеждата оставаше.

В търсене на евтин нов автомобил 2

След като в салона на Киа ударихме на камък, се отправихме към Мазда, които са точно срещу Военна академия в първия етаж на един блок.

Странно място за шоурум, но какво пък толкова – досега всички бяха точно от тоя “гаражен” тип.

В салона бяха изложени Мазда 2,  3, 6 и 7. Единствено се интересувахме от двойката понеже попадаше в целевата ни група. Директно я атакувахме и налазихме. Аз се друснах на шофьорското място, а Сирма не можа да влезне до мен, защото колата беше плътно завряна до една стена. В това време девойката, която седеше в магазина взе да се опомня и започна да задава въпроси за опипване на почвата. Не и трябваше много, за да почне да си рецитира материала, но беше симпатична и със Сирма се разприказваха докато аз оглеждах всичко най-подробно.

А да се оглежда няма кой знае какво. Колата е малка. Но е съразмерно малка. В смисъл, че има място за всичко и навсякъде. Не че има много място. Просто е достатъчно. Отпред бях ОК, отзад също не се сгъвах прекалено радикално, а багажникът не беше по-зле от очакванията ми за пълната му липса. Иначе изпълнението на интериора изпъкваше с по-доброто качество от това в Шкодите и Ситроена. Или ако не качество, то поне вниманието към деайла и старанието да се прикрие поне очевидната пластмасовост. Абе с няколко думи – много добра кола на много добра цена. Само дето е много малка.

Което ме накара да поогледам по внимателно и Мазда 3, която по принцип бяхме отхвърлили понеже е доста по-скъп модел. И като такъв силно ме разочарова, защото не предлага нищо повече от Мазда 2. Като дизайн специално на мен ми допада по-малко заради нелепата задна част и фабричните тунинг елементи от сорта на прозрачни фарове и стопове. Разбира се отвътре имаше повече място, но какво от това. Най-фрапиращото в интериора бяха оборотомерът и скоростомерът, които са поставени на дъното на някакви алуминиеви фунии. По снимките изглежда куул, но на живо е смешно. За бога – това не е гурме ресторант, че да си украсяваме храната с разни странни форми, пък и не бих нарекъл тая кола с вид на гърбушкото от нотр дам “спортна”, за да са адекватни подобни елементи. Бррр….

Както и да е. Имахме известен проблем с изскубването от дилъра (не знам дали защото беше единствената жена, но беше най-прегледна от всички останали дилъри този ден), но след фалшивите уговорки да се чуем и да си уговорим час за пробно каране си излезнахме и тръгнахме към Рено на Черни връх и Вапцаров.

Това беше първият салон, който очевидно беше направен с мисълта да е автосалон. Само дето от съседния строеж бяха изкопали огромен трап и всъщност до залата се стига по едно тясно, разкаляно пътче на ръба на съответната пропаст.

Докато си правихме предварителните проучвания си създадох мнението, че Рено Клио 3 е много добра кола. Няколко пъти съм я гледал по улиците и особено когато е в черен цвят много ми харесва на външен вид. Да не говорим за Меган, който още от 2003-та година силно ме впечатли заради нетрадиционната си задница при хечбек варианта. Е, в салона имаше точно едно Клио и еднин Меган комби. Идеално.

Добрите усещания започнаха да се превръщат и в добри впечатления. Шофьорското в Клио е много удобно. Седалките са удобни и с нещо като спортни странични подпори. Централната конзола е от някакъв по-лъскав материал и не оставя усещане за пластмаса. Друго си е да има нещо по-лъскавко. Така на луксозно лъха. И инструменталния панел е подобно изпълнение. Скоростният лост е удобен и не изглежда като на детска играчка. Въобще много добре. Много добре е и багажното пространство – за толкоз малка кола е почти съпоставимо с това на BMW-то.

Големият кусур на клиото обаче е задният ред седалки. Там просто няма място за възрастни хора. Дори не можеш да седнеш спокойно. Голям проблем. В смисъл, че и двамата не сме дребни, а и повечето от близките и приятелите ни не са. Няма как да стане.

Аз таях надежди за комби версиятана малкото Клио, но дилърът ме попари като каза, че най-рано през септември може да се очаква да започне вноса на Клио Турер. Колко жалко.

Не ми оставаше нищо друго освен да потърся утеха в паркирания наблизо Меган.

Да, ама не. Вярно, че беше изложен базов модел с малко екстри, но е странно уж по-големият и скъп модел да изглежда отвътре като бедния роднина на Клио. Спартански уреди, светло сива пластмаса.

“Така е” – призна си дилърът и не успя да измисли нещо в защита на Мегана. Все пак трябва да отбележа, че колата е  точно каквото му трябва на човек, но за тази цена няма как да бъде смислена опция. Сиреч беше време да си ходим.

Кафе пауза в близкия Лукойл и на път към Младост.

Набързо профучахме през Дианабад и Дървеница, за да минем до любимия УНСС и в крайна сметка да стигнем до зала Бонсист, където е официалният салон на Киа.

Посрещна ни нетипичната гледка на изпълнен с десетки чисто нови автомобили, очакващи своите собственици. “Явно им върви бизнесът на тези” си помислихме ние и влезнахме в соц сградата.

Точно срещу входа на залата беше разположено едно дървено бюро от онези в държавните учреждения от едно време, а зад него едно едро момче ни изгледа докато се опитвахме да се ориентраме коя е нашата кола.

Трябваше да разгледаме Киа Сиид, но в полутъмното помещение беше трудно да я оразличим. Сирма нямаше особено желание да разглежда, защотот двама от колегите и имат такаква кола и се е возила няколко пъти (бтв каза, че возели много приятно и стегнато). Аз обаче нябързо се шмугнах в колата, защото това беше един от фаворитите ми.

Да ама в тъмнината нищо не можех да огледам. Тъкмо се чудех откъде се пуска някаква светлина, когато едрото момче се приближи и ми каза, че няма смисъл да опитвам, защото акумулаторът на колата е паднал. Аз го помолих да запали някаква лампа в помещението, но се оказа, че нямало ток в сградата. WTF?!

Нищо не видях. Излезнахме навън да огледаме багажника на някоя от колите на светло. Ми хубав е багажника. И кво? За комбито нямаха ключ и трябваше да надзъртам през стъклата като едно време в училище гледахме километражите на западните коли – “Колко дига тая, а, а?”.

Момчето се оказа свястно. Полафиха си малко със Сирма за колегите и по живо по здраво си тръгнахме.

Целта беше салона на Опел в Бизнес парка. Но за впечатленията от първия кандидат от представителите на немската школа ще пиша утре, че времето напредна.

Cosmo сутра

Гледам корицата на последния брой на Cosmopolitan и едно заглавие ми привлича погледа – “Cosmo сутра. 101 страхотни секс пози”. Вместо да съм възбуден или заинтригуван, ми се повдига и ми е тъжно-смешно. Космо сутра?! Космо момичета?! Е извинете, но първата асоциация ми е с косми, а не с космополитън. Само аз ли не съм наред?

Една книга, онлайн маркетингът и блогването

Преди време, в едно от редките си влизания в българска книжарница, попаднах на книгата на Жюстин Томс и Горица Белогушева за онлайн маркетинга.

Тогава си спомних, че Жюстин ми беше писала по имейла с няколко въпроса за мен и блогването за някаква предстояща нейна книга.

Колкото и да е странно, успях да направя връзката между двете  неща и си купих книгата. Ако не беше егоцентричния мотив най-вероятно нямаше да го направя, защото по принцип маркетингът (пък бил той и онлайн) дълбоко ме възмущава с безсмислето, огромната си глупост и наглост.

Книжката наистина съдържаше моя отговор на нейния имейл. И разбира се нещото, което първо прочетох, беше именно това. Но след това прехврълих и останалото съдържание.

Книжката се чете леко и бързо – за около час можеш да я отметнеш цялата. Лично за мен не съдържаше нищо изненадващо или неизвестно, но ми беше интересно да разбера гледната точка за вълнуващите ме и професионално теми за блоговете, онлайн обществата, уеб 2.0 и т.н. на български автор.

А тия интернет явления бяха обяснени смислено и разбираемо. Хареса ми и това, че има включени интервюта с разни хора, известни от българския интернет, които разказваха собствения си опит.

Като цяло книгата може да се използва идеално като наръчник, който да раздаваш примерно на клиентите си, когато почнат да те разпитват с въпроси от сорта на “Какво е банер?”, “Какво е импресия?” и други подобни. Няма да те направи спец в областта, но ще ти даде добро обяснение на основните термини, така че да не се чувстваш като идиот като седнат да ти обясняват за какво харчиш една камара пари.

Ето и моята част от тоя хубав продукт:

Колко често пишеш в блога си?

Пиша всеки ден. Или по-скоро всеки ден излиза нещо ново в блоговете ми (да, множествено число, защото съм замесен в поне 3-4 блога към момента). Казвам, че излиза, защото блоговете ми са по-скоро събирателно място за цялата голяма част от дигиталната ми активност. Публикува се автоматично съдържание с  музиката, която слушам, снимките, които правя, сайтовете, които разглеждам. Всъщност голяма част от съдържанието на блоговете ми е точно това автоматично насъбрано съдържание. Иначе отделям време, за да пиша по-дълги и смислени постове средно по веднъж в седмицата или когато нещо ми направи особено остро впечатление и не мога да си сдържа мислите.

С какво ти помага твоят блог?

Основно за дневник. В смисъл, че наистина пази всичко, което смятам за значително – мислите ми, любимите ми сайтове, музика, всякаква информация. Освен това разбира се много ценя обратната връзка с хората, които четат блоговете ми. Винаги е интересно да видиш и гледната точка на другите по нещата, които те вълнуват. И понеже блоговете ми са и персонални, и професионални се обогатявам от опита и мнението на другите и като личност и като професионалист. Мисля си, че споделянето с други хора и получаването на мнението им за споделеното е основната полза от блоговете.

Четеш ли блогове? Основно бг или чужди?

Чета блогове. И наистина обичам да го правя. Те са основния канал, по който научавам за новите неща в професията. В този смисъл е много важно за мен да чета блогове, защото иначе няма да мога да се развивам професионално. Заради естеството на работата ми чета предимно чужди блогове, защото български по темите, които ме вълнуват няма. Иначе следя няколко лични блога на българи, защото са ми любопитни като хора и начин на писане.

Как се развива според теб бг блогсферата?

Развива се. Но според мен изостава с няколко години спрямо американската. Пък и тук блог аудиторията е доста по-малка, така че е трудно да се мотивира създателят на еин блог да го развива до степени, до които са стигнали някои американски блогове. В смисъл, че там хората реално могат да изкарват значителни суми пари и дори да се издържат единствено чрез поддържането на блог, докато тук подобно занимание би могло да бъде в най-добрия спомагателно средство за постигане на някаква (бизнес) цел. Освен това българите по принцип не сме много по писането и споделянето, тъй че не мисля, че личните блогове в скоро време ще могат да се сравняват като ценност/полезност на съдържанието и популярност с американските блогове. Поне не и докато не израстне новото поколение, за което интернета е просто част от живота, а не някаква странна нова технология. Но пък от друга страна образованието ни също е в голяма криза, което допълнително намалява броя на хората, които могат да пишат (буквално). Както става ясно – не съм оптимист. Направо съм си песимист относно развитието на българската блогосфера.

В търсене на евтин нов автомобил

Така се случи, че миналата седмица със Сирма решихме да потърсим заместник чудесното си черно BMW с някое по-ново и по-икономично автомобилче. Всъщност чисто ново и супер икономично.

Няколко дни събирахме из интернет и сравнявахме оферти за различни марки и модели. Разбира се става дума за най-евтините и дребни колици, щото е ясно, че нормални хора като нас не могат да си позволят ново BMW (както им се ще :) ).

В петък вече имахме списък с около дузина марки и планът беше в събота да обиколим всичките им изложбени зали и да видим на живо за какво става въпрос и какво може да получи човек за около двадесет, тридесет хиляди лева. 

Е, видяхме. За около 4 часа обиколихме София и си отъркахме задниците в около двайсетина изложени модела.

Основното, което ми направи впечатление:

  • Положението е доста зле – абсолютно всички модели имат по някой недостатък, който сериозно да те хвърли в размисъл дали си струва да ги дадеш тия десетки хиляди левове. Някои имат и в повече. Като съотношението цена – кусури не е обратнопропорционалнов смисъл, че дори и скъпите модели имат кофти дъх.
  • Разбрах защо в сайтовете на тия нискобюджетни марки всички картинки са дребни и безполезни – за да се довлечеш при дилърите им и да се псуваш след това, че си си губил времето дори да мислиш за техните продукти.
  • Като стана дума за дилъри – продавачите са абсолютно безполезни и в повечето случаи със съмнителен или направо отблъскващ външен вид. Добре е, че можеш директно да ги игнорираш ако предварително си направиш труда да се поровиш за допълнителна информация или като мен следиш някое и друго автомобилно списание или сайт.

Иначе започнахме обиколката от Ситроен на Опълченска. Лош старт. Това беше единствения салон, в който нямаше продавач. Самото помещение, в което бяха поставени 4 автомобила беше някаква странна смес между магазин за части, салон и… ресторант. Може би идеята е да се създаде клуб за феновете на марката, където да си пийват биричка вечер, но някак не се беше получило. Пък ми се стори съвсем неадекватно интериорно решение за марка, която се рекламира като сравнява C4 с трансформер.

Добре, че все пак пазачът успя да намери ключовете за един червен C4 и успяхме да го разгледаме отвътре. Доста бях прочел за високотехнологичните решения в тоя Ситроен. Е няма и помен от тях в пластмасовия интериор. Освен, че централната конзола на волана не се върти друго забележително в модела няма. Да не говорим, че заради странната форма на купето за седящите отзад мястото за главата е спестено. Не само за главата. Седалките са в доста неудобни, защото няма място за колената и облегалката е изправена. Т.е. ако си на дълъг път поставен отзад, ще ти се отели волът.

Като игнорирахме напълно по-малките C3 и C2, заради невъжността да влезнем в тях, набързо напуснаме салона и се отправихме към квартала около Военна академия, където има събрани на едно място три марки — Шкода, Киа и Мазда.

Първо влезнаме в Шкода салона. Там имаше една Октавия, една Фабия,  и Руумстър. Добрият, лошият и грозният. Напълно се изненадах от Октавията. Огромна кола. На външен вид най-много ми харесва от всички шкоди. Но в интериора по-нищо не се различава от Фабията (освен, че има осезаемо повече място отпред и отзад. Иначе таблото и приборите са еднакви при двата модела. За разлика от цената, която е доста по-висока при Октавията и съответно я изхвърли от възможните кандидати за парко място пред нашия блок.

Фабията на външен вид е като кофти копие на Сузуки Суифт с напъни да бъде нискобюджетно Мини. Сиреч нищо впечатляващо. Като се вземат предвид и сравнително малките гуми наврени в едни огромни отвори в калниците положението хич не е розово. Отвътре радостната новина е, че има място и отпред и отзад. Въобще удобна кола. Понеже е доста висока се влиза и излиза лесно, а отзад съвсем не седиш сгънат на четири. Багажникът е малък, но не твърде, а като се вземе предвид, че има и комби-версия проблемът с багажа за ваканциите лесно се решава. Ако контролите по таблото бяха направени да изглеждат малко по-фини и качествени с чиста съвест щях да пренебрегна външния вид на колата и въобще да не се занимавам с оглеждане на други модели. Обаче мисълта всеки ден да прекарвам по около час в тоя тъмно сив пластмасов интериор хич не ми се понрави.

Като на шега решихме да разгледаме и псевдо-баничарката руумстър. За външния вид честно казано съм раздвоен. Разбирам какво са се опитали да постигнат дизайнерите и честно казано по-скоро ми допада. Въпросът е, че на повечето хора явно им изглежда странно и смешно, а това все пак има някакво значение. За сметка на екстериора, отвътре Румстъра е кола мечта по отношение на пространството. Огромен висок багажник. Много място на задня ред. Отпред абсолютно никакви компромиси. Разбира се панела е като на всички други Шкоди – сиреч зле. Но като цяло колата силно ни впечатли. Особено като се има предвид, че на летището в Прага бях виждал изложен един по-лусксозно оборудван модел с бежов кожен салон и въобещ доста пипнат, който силно ме беше впечатлил още миналата година.

В салона на Киа на съседната пряка се оказа, че няма жив човек и нито една кола. Добре, че централният им шоурум в Студентски град беше отворен, та успяхме да съберем впечатления за марката.

Но за това (и за останалите колици, които нагледахме) ще пиша утре, че сега времето напредна и ми се доспа.

Какво имате против блогъри*

* въпрос в магазин за битова химия.

Блог пародията се завръща с пълна сила след като mikcname постепенно заглъхна.

Новата вълна започна с възникването на организацията Е@ем блогъри, която доколкото подразбрах е местно представителство на GNAA.

За да добиете по-ясна представа за мирогледа на тази нова формация, прилагам няколко цитата

за уикипедия: “популярната сред изродените блогъри интернет-енциклопедия Уикипедия (списвана от Уикипедофили и Уикипедерасти)”

за бгмама: “аз в бгмама при недоклатените кръволочки също ниемам работа. Там постоянно търсят некой да им даде я, черния си дроб, я да им дотъркаля ниекой варел с кръв и плазма, а тайно се надяват и ниекой да им го отфука докато си отглеждат между другото невръстните си отрочета. Ох, не е за хора там.”

за гугъл: “вражеска компания, която индексира тъпи блогове и трябва да бъде унищожена!!!” и “Ако търсите в Гугъл за някой специфичен термин, първите резултати са от шибани синдикирани блогъри (бел.прев: НА САПУН!), които пишат абсолютни безсмислици и си ги линкват помежду си! Trackback и тем подобните глупости са като хипертекстов вирус! Гугълският page rank не е измислян, за вашите КРЕТЕНСКИ блогове, където от 1000 страници, всяка една от тях се линк-ва с останалите 999!!!”

Аз като отявлен социопат заставам зад исканията на Е@ем блогъри. Защото в очакване на следващия блогосферен изблик от сорта на тези за шефчето на белла, за величието на отворения софтуер или класациите за най-тъп блог не  можах да не си спомня пoдписа на петьо във форума на флашбг-то “never underestimate the pоwer of supid people in large groups”.

idiocy.jpg

бтв трябва и аз да я прегледам тая книга – The Art of Demotivation.