Lazy Bastard’s Blog

И тъй се оказахме на караулката на изхода на София за към Пловдив. Най-близкият автосалон беше този на Пежо. Ние обаче го подминахме без дори да намалим.

Що?

Ами защото Сирма категорично отказа дори и да разглежда Пежо, понеже от колегите си се беше наслушала за най-невероятни повреди в чисто нови автомобили. Не че е невъзможно да ти се откачи вратата на Пежото, но пък и какво ти говори това за качеството на сглобката?

Аз също съм слушал подобни истории пък и толкова ме дразни дизайна на Пежо, че не можах да споря прекалено дълго. Ето защо решихме, че не си заслужава дори да търсим начин да обръщаме на Цариградско и смело проължихме напред - към шоурума на Авто Италия, сиреч Фиат.

Въпреки пищенето на Сирма, че човек видиш ли не може да си купи Фиат, защото ще му се смеят хората, аз не можех просто да отхвърля още една марка от списъка заради подобна причина. Освен това много хора в България не знаят въобще какво представляват новите Фиатове, за да имат адекватно мнение. Докато ние имахме възможността да им се полюбуваме по време на ваканцията в Сардиния миналата година.

А колите са си супер. Поне на външен вид. А за пристрастен към добрия дизайн идиот като мене това хич не е маловажно.

В салона бяха изложени всички модели  - от Панда, през Пунто и Браво до Крома. Щом видях Браво-то се залепих за него. За външния вид няма да говоря защото всеки си има мнение - на мен лично ми допада адски много и в сравнение с всички конкуренти от тоя клас го забождам на първо място без колебание. Същото важи между другото и за Гранде Пунто. Много спортен дух и класически италиански дизайн.

Като споменах спортен дух, трябва да отбележа и странния набор от двигатели за Браво. Всичките са с обем 1.4 литра (има само един дизел 1.9), но както ми обясни дилърът има разлика в конете. Номерът е, че в Европа се плащат данъци и такси не за конска сила (както е в България), а на база обема на двигателя. И затова някои производители вече правят по-малки двигатели и изтискават повече конски сили като сложат по едно турбо тук и някои и друг компресор там.

Бравата в салона беше бензинов двигател със 120 конски сили и някакво стандартно ниво на оборудване. За цената от 32 хиляди на експоната (има и по-евтини и по-скъпи варианти) си влизаше всичко, от което има нужда човек. И най-впечатляващото - липсва дори и намек за грозната, но вездесъща пластмаса.

Таблото, човек, е направено да изглежда като все едно е от карбон, което в спортните автомобили принципно правят, за да олекотяват възможно най-много всеки детайл. В централната конзола си има лъскаво радио, а скоростомерът и оборотомерът са идеално оформени и с хромирани пръстени отстрани. Тапицерията и въобще салонът изглеждат елегантно в черно.

Въпреки, че колата е много яка за шофьора, отзад положението не е точно каквото бихме искали. Не че не съм се събрал или ми е било неудобно, но не е и като да има свободно място. А пък багажникът изглежда малък и трудно достъпен. Но заради якия вид на задницата съм готов да преглътна този дефект.

Чак не ми се излизаше от Браво, но какво да правиш - трябваше да сме обективни и да използваме максимално времето и възможността да разгледаме и други модели.

В Панда не можах да влезна, честно.

В Гранде Пунто успях, но пък на колата и попречи това, че само минута преди това съм бил в Браво и съответно нямаше как да блесне с недодялания си, светло сив, оскъден и като цяло претрупан интериор. Пък и сега беше моментът да проверя за тия ръбове по централната конзола, за които Венера разправяше при тяхното Пунто. И наистина - като седнеш на мястото до шофьора коляното ти се забива в барчето, където са радиото и климатика. Самото барче не стига до пода ами малко виси във въздуха и свършва точно там където ти идва да си сложиш крака. Много тъпо.

Абе въобще - нито качество, нито обем. За сметка на това ниска цена.

Абсолютно същото се отнася до седана Линеа, който отвън изглежда доста приятно. Ама все пак няма да седиш да го гледаш на паркинга пред вас ами и ще го покарваш от време на време.

Когато тръгнахме да си ходим нещо се заприказвахме с дилъра. Оказа се пич чичката. Предишната вечер бяха празнували пускането на българската версия на сайта за Фиат 500 и се оплакваше, че не му е много добре, но за сметка на това разправи за 500. Как вече имали над 30-40 поръчки, а дори не са му пуснали официално цените. Как от автокъща се продава с 10 000 лева над цената от тях просто, защото е дефицитна стока. И доста други неща. Но…

Enough Fiat. Lets Ford.

Преди около месец се бях вманиачил на тема Форд Фокус. Из София точно се беше появил един оранжев Фокус СТ (спортната версия) и направо ми бяха останали очите и лигите по него. Освен това англичаните - от сорта на напълно изперкалия Джеръми Кларксън от Top Gear - много го хвалят.

И така докато един ден не отидох до Мото Пфое в Младост и не го разгледах. Разочароах се. С една дума - пластмаса.

Сега бяхме със Сирма и тя много искаше да разгледа Фордовете. 

То пък имаше какво да се разглежда - Фиеста, Фокус седна, хечбек и комби, C-Max, Фюжън…

Фокусът е идеална кола, честно казано. И като габарити, и като цена, и като двигатели. Понеже обаче е по-стар модел (поне него продават сега в България; новият сигурно скоро ще пристигне) оборудването не е много богато и адекватно. В смисъл, че трябва доста да доплатиш ако искаш CD плеър с MP3 и някакви подобни неща. Което е малко куцо.

Дълбоко се впечатлихме от намалението за един от изложените модели - Фокус Хечбек, за който от обявената цена 32 хиляди дилърът искаше само 25. Доста солидно намаление. Само дето не го разпитахме дали важи само за автомобили на склад и ако си поръчаш и съвсем малко по-различно оборудване ще трябва да чакаш 3 месеца и да си платиш като поп стандартната цена. А не го разпитахме понеже беше чичка с вид на овехтял комсомолец с костюмче, а и в салона беше като на пазара - яко хора, деца, шум.

Силно ни беше писнало да обикаляме вече. За половин ден изръшкахме цяла София и вече силите, нервите и интереса ни бяха на ръба.

Слава богу в този момент оставаше само Хюндай в Дървеница.

И слава богу там нямаше какво толкова да се гледа. i30 за 40 хиляди лева!? Не, благодаря. Дори не изглежда по-добър от Киа Сийд. Та набързо се евакуирахме и заседнахме във Варщайнера на Гурко за рекапитулация.

Явно е, че парите няма да ни стигнат за нормална кола.  Или ако ни стигнат, ще е със зор и то за нещо, което не е точно върха на сладоледа. Все ще има параметър, по който да направим компромис. 

Все още не сме взели крайното решение. Въпросите за които нямаме отговор са доста. Дали да си продаваме колата? Дали да си купим нова като я продадем или пък вместо това да си останем без кола и да спестим маса пари и време? Дали няма да е по-добре да си вземем една по-лъскавка, но втора ръка? Ко да праим?

Ше го мислим.

А аз се облизвам за некое църно BMW-це или Фиатче. Еех.

До Бизнес парка в Младост има два привлекателни салона за коли - на BMW и на Опел. Докато в първия обикновено само надничаме иззад оградите като малки гаврошовци, във втория влезнахме с тържествена крачка и директно подминахме лелката, която си говореше нещо по телефона.

За наш късмет в доста малкото помещение имаше точно каквото ни трябва - Опел Корса с пет врати.

Кола, която има доста странна реклама с едни анимирани изродчета и определено е един от символите, по който се разпозава жената шофьор. Т.е. все неща, които  настроиват мен негативно, а Сирма - позитивно към модела.

Явно хората в дизайнерския и маркетинговия отдел са се стиковали добре, защото външния вид на Корсата съвсем не ме впечатлява, докато усещам, че Сирма е във възторг. (Леко отклонение от темата, щото искам само да спомена недоумението си по отношение на т.нар. малки коли, които всъщност с всяко ново поколение стават все по-огромни и сега малкият опел корса изглежда по-голям от по-предишния модел на Астра; най-странното е, че не стават по-удобни или по-големи вътре - просто си растат на ламарини и пластмаса).

По отношение на интериора очаквах повече от германския автомобил. Но всъщност таблото е като издялан с теслата блок алумиева пластмаса и макар “алуминия” да предава по-изпипан вид на нещата, оформлението на контролите и дисплеите по таблото оставя усещането за нещо липсващо. Не знам какво лиспваше, но се чувтвах все едно от Опел са забравили да наслагат половината копечата или нещо такова.

По отношение на мястото положението не е толкоз критично като при Клио. В смисъл, че дори и отзад успях да седна спокойно макар мястото за (прекомерно развитата ми и пълна с мозък) глава да беше оскъдно. Сиреч колицата с и без това маломощните двигатели трябва да се кара бавно и без сътресения, че да не се получават по тавана странни вдлъбнатини.

Корсата, за да обобщя, се оказа не лош автомобил, който изглежда скъп в сравнение с конкуренцията. Един вид германската Мазада 2. Обаче доколкото разбрах, цените обявени в официалния сайт са по-високи от тези, за които можеш да се договориш с някои от дилърите. Другото, което чух е, че официално представителство на Опел в България няма, защото като са се опитали немците да направят нещо тука не са успели да обучат персонал така че да се държи нормално клиентите и не са искали да си понижават корпоративните стандарти заради стотината коли, които биха продавали в нашата мила страна. А честито.

В салона имаше и една триврата Астра OPC, което явно е някаква спортна версия на модела. Ма не се почувствах много спортно като седнах вътре. Отвънка изглежда сплескана и със заострени ръбове бегачка, а от вътре си като все едно в семейния ван. Лошо Седларов, лошо. Да не говорим, че задни седалки и багажник все едно няма (което явно е и целта на упражнението в случая). Абе мани, бегай.

И така си излезнахме от представителството на Опел без никакви по-специлни спомени - нито нещо кой знае колко хубаво, нито нещо кой знае колко добро. За сметка на това за другите немци - VW се бяхме наточили да ни скрият шапката.

Салона на Фолксваген има странния адрес Околовръстен път 360, който на всички карти изглеждаше като разклона за Панчарево и Самоков при Горубляне. Само дето се оказа доста по-нататък в посоко магистрала Тракия. Самата сграда е много приятна с един доста голям паркинг отпред, който приличаше на застинало червено море, понеже баха паркирани ония червени Поло-та, които Мтел раздават от известно време насам.

Позитивното впечатление се засили и от лъсквкия бял Пасат в средата на шоурума и барнатите дилъри - с едни кежуъл костюмчета ама купени не от сергия на женския пазар. За да ми направи впечатление как са облечени тия пичове си представи как типичния дилър е около 30 годишен, леко небръснат, облечен в дънки и кожено якенце или пък български лоу-енд (направо соц) костюм мъж. Както и да е.

Първото, което ми грабна погледа беше едно оранжево Поло Крос. Това е малко пипната версия на Поло-то, която се различава от стандартната с това, че стои по-високо от земята, има яки 17-инчови джанти и разни елементи по екстериора, които го правят да прилича на малка джипка или SUV. В интериора също има промени - седалките са със специална по-шарена и различно скроена тапицерия и като цяло всичко ти заприличва на раница Ташев.

Като изключим къстъмизациите по Крос Поло модела Поло е доста практична кола. Предполагам, че е напълно еднакъв с Фабия по основните параметри, щото така или иначе ги правят на една и съща платформа. Разликата с Фабията слава богу не е в отрицателен план. Всичко, което изглежда леко недодялано в Шкодата е ОК в малкия фолксваген - качество на материалите, седалки, доста повече допълнителни опции, които можеш да си поръчаш. Може би единствено мястото е съвсем малко по-малко отколкото при чешката колица - но и самата кола изглежда по-елегантно - не е толкова висока и надута навсякъде, което според мен е плюс.

Неприятния момент е в цената на това удоволствие. Колата е малка и евтина, но само с най-смотаните двигатели и съвсем базово оборудване. Съвсем нормално е да искаш дизелов двигател, за да използваш основното предимство на малката кола - ниския разход. Само дето дизеловите модели са по-скъпи с по 3-4 хиляди отгоре. И като сложиш разни екстри, които не бих казал, че са точно глезотии цената доста бързо опира в 30-те хиляди. За Поло!? Хъх.

Not cool.

В шоурума имаше изложени и два любопитни модела - Голф и Голф Вариант (комби Голф). По-принцип са толкова скъпи, че въобще не влизат в сметките, но пък като са ги сложили там, защо да не ги разгледа човек. Пък и като редовен читател на AutoBild съм облъчен с идеята, че Голфът е колата на народа и въобще по-добре от това няма на къде.

Е, ако от това няма накъде по-добре , то ще кажа само “Не, благодаря!” Абсолютно нищо впечатляващо в кола, която гони 40 хилки. Малко по-добре изглеждащо отвън Поло. В интерес на истината бяха изложени модели с базово обурдване, но така или иначе кой си поръчва фенси навигацията и кожените салони от брошурите?

Голямо разочарование от Голфчетата. По принцип много ми харесват спортните изпълнения VW - GTI версиите на картинка изглеждат впечатляващо. Не можех да си представя, че може да има толкова голяма разлика межди обикновена и тунинг версия. Да се надяваме, че ще обновят модела догодина и тогава със сигурност ще си взема едно 220 коньово голфче.

Но стига за Фолксвагените. Полото остава в сметките, но само като краен и най-скъп вариант ако не намерим нещо толкова добро, но по-евтино. А ни останаха още доста марки да обиколим, тъй че надеждата оставаше.

Преди време, в едно от редките си влизания в българска книжарница, попаднах на книгата на Жюстин Томс и Горица Белогушева за онлайн маркетинга.

Тогава си спомних, че Жюстин ми беше писала по имейла с няколко въпроса за мен и блогването за някаква предстояща нейна книга.

Колкото и да е странно, успях да направя връзката между двете  неща и си купих книгата. Ако не беше егоцентричния мотив най-вероятно нямаше да го направя, защото по принцип маркетингът (пък бил той и онлайн) дълбоко ме възмущава с безсмислето, огромната си глупост и наглост.

Книжката наистина съдържаше моя отговор на нейния имейл. И разбира се нещото, което първо прочетох, беше именно това. Но след това прехврълих и останалото съдържание.

Книжката се чете леко и бързо - за около час можеш да я отметнеш цялата. Лично за мен не съдържаше нищо изненадващо или неизвестно, но ми беше интересно да разбера гледната точка за вълнуващите ме и професионално теми за блоговете, онлайн обществата, уеб 2.0 и т.н. на български автор.

А тия интернет явления бяха обяснени смислено и разбираемо. Хареса ми и това, че има включени интервюта с разни хора, известни от българския интернет, които разказваха собствения си опит.

Като цяло книгата може да се използва идеално като наръчник, който да раздаваш примерно на клиентите си, когато почнат да те разпитват с въпроси от сорта на “Какво е банер?”, “Какво е импресия?” и други подобни. Няма да те направи спец в областта, но ще ти даде добро обяснение на основните термини, така че да не се чувстваш като идиот като седнат да ти обясняват за какво харчиш една камара пари.

Ето и моята част от тоя хубав продукт:

Колко често пишеш в блога си?

Пиша всеки ден. Или по-скоро всеки ден излиза нещо ново в блоговете ми (да, множествено число, защото съм замесен в поне 3-4 блога към момента). Казвам, че излиза, защото блоговете ми са по-скоро събирателно място за цялата голяма част от дигиталната ми активност. Публикува се автоматично съдържание с  музиката, която слушам, снимките, които правя, сайтовете, които разглеждам. Всъщност голяма част от съдържанието на блоговете ми е точно това автоматично насъбрано съдържание. Иначе отделям време, за да пиша по-дълги и смислени постове средно по веднъж в седмицата или когато нещо ми направи особено остро впечатление и не мога да си сдържа мислите.

С какво ти помага твоят блог?

Основно за дневник. В смисъл, че наистина пази всичко, което смятам за значително - мислите ми, любимите ми сайтове, музика, всякаква информация. Освен това разбира се много ценя обратната връзка с хората, които четат блоговете ми. Винаги е интересно да видиш и гледната точка на другите по нещата, които те вълнуват. И понеже блоговете ми са и персонални, и професионални се обогатявам от опита и мнението на другите и като личност и като професионалист. Мисля си, че споделянето с други хора и получаването на мнението им за споделеното е основната полза от блоговете.

Четеш ли блогове? Основно бг или чужди?

Чета блогове. И наистина обичам да го правя. Те са основния канал, по който научавам за новите неща в професията. В този смисъл е много важно за мен да чета блогове, защото иначе няма да мога да се развивам професионално. Заради естеството на работата ми чета предимно чужди блогове, защото български по темите, които ме вълнуват няма. Иначе следя няколко лични блога на българи, защото са ми любопитни като хора и начин на писане.

Как се развива според теб бг блогсферата?

Развива се. Но според мен изостава с няколко години спрямо американската. Пък и тук блог аудиторията е доста по-малка, така че е трудно да се мотивира създателят на еин блог да го развива до степени, до които са стигнали някои американски блогове. В смисъл, че там хората реално могат да изкарват значителни суми пари и дори да се издържат единствено чрез поддържането на блог, докато тук подобно занимание би могло да бъде в най-добрия спомагателно средство за постигане на някаква (бизнес) цел. Освен това българите по принцип не сме много по писането и споделянето, тъй че не мисля, че личните блогове в скоро време ще могат да се сравняват като ценност/полезност на съдържанието и популярност с американските блогове. Поне не и докато не израстне новото поколение, за което интернета е просто част от живота, а не някаква странна нова технология. Но пък от друга страна образованието ни също е в голяма криза, което допълнително намалява броя на хората, които могат да пишат (буквално). Както става ясно - не съм оптимист. Направо съм си песимист относно развитието на българската блогосфера.

Така се случи, че миналата седмица със Сирма решихме да потърсим заместник чудесното си черно BMW с някое по-ново и по-икономично автомобилче. Всъщност чисто ново и супер икономично.

Няколко дни събирахме из интернет и сравнявахме оферти за различни марки и модели. Разбира се става дума за най-евтините и дребни колици, щото е ясно, че нормални хора като нас не могат да си позволят ново BMW (както им се ще :) ).

В петък вече имахме списък с около дузина марки и планът беше в събота да обиколим всичките им изложбени зали и да видим на живо за какво става въпрос и какво може да получи човек за около двадесет, тридесет хиляди лева. 

Е, видяхме. За около 4 часа обиколихме София и си отъркахме задниците в около двайсетина изложени модела.

Основното, което ми направи впечатление:

• Положението е доста зле - абсолютно всички модели имат по някой недостатък, който сериозно да те хвърли в размисъл дали си струва да ги дадеш тия десетки хиляди левове. Някои имат и в повече. Като съотношението цена - кусури не е обратнопропорционалнов смисъл, че дори и скъпите модели имат кофти дъх.
• Разбрах защо в сайтовете на тия нискобюджетни марки всички картинки са дребни и безполезни - за да се довлечеш при дилърите им и да се псуваш след това, че си си губил времето дори да мислиш за техните продукти.
• Като стана дума за дилъри - продавачите са абсолютно безполезни и в повечето случаи със съмнителен или направо отблъскващ външен вид. Добре е, че можеш директно да ги игнорираш ако предварително си направиш труда да се поровиш за допълнителна информация или като мен следиш някое и друго автомобилно списание или сайт.

Иначе започнахме обиколката от Ситроен на Опълченска. Лош старт. Това беше единствения салон, в който нямаше продавач. Самото помещение, в което бяха поставени 4 автомобила беше някаква странна смес между магазин за части, салон и… ресторант. Може би идеята е да се създаде клуб за феновете на марката, където да си пийват биричка вечер, но някак не се беше получило. Пък ми се стори съвсем неадекватно интериорно решение за марка, която се рекламира като сравнява C4 с трансформер.

Добре, че все пак пазачът успя да намери ключовете за един червен C4 и успяхме да го разгледаме отвътре. Доста бях прочел за високотехнологичните решения в тоя Ситроен. Е няма и помен от тях в пластмасовия интериор. Освен, че централната конзола на волана не се върти друго забележително в модела няма. Да не говорим, че заради странната форма на купето за седящите отзад мястото за главата е спестено. Не само за главата. Седалките са в доста неудобни, защото няма място за колената и облегалката е изправена. Т.е. ако си на дълъг път поставен отзад, ще ти се отели волът.

Като игнорирахме напълно по-малките C3 и C2, заради невъжността да влезнем в тях, набързо напуснаме салона и се отправихме към квартала около Военна академия, където има събрани на едно място три марки — Шкода, Киа и Мазда.

Първо влезнаме в Шкода салона. Там имаше една Октавия, една Фабия,  и Руумстър. Добрият, лошият и грозният. Напълно се изненадах от Октавията. Огромна кола. На външен вид най-много ми харесва от всички шкоди. Но в интериора по-нищо не се различава от Фабията (освен, че има осезаемо повече място отпред и отзад. Иначе таблото и приборите са еднакви при двата модела. За разлика от цената, която е доста по-висока при Октавията и съответно я изхвърли от възможните кандидати за парко място пред нашия блок.

Фабията на външен вид е като кофти копие на Сузуки Суифт с напъни да бъде нискобюджетно Мини. Сиреч нищо впечатляващо. Като се вземат предвид и сравнително малките гуми наврени в едни огромни отвори в калниците положението хич не е розово. Отвътре радостната новина е, че има място и отпред и отзад. Въобще удобна кола. Понеже е доста висока се влиза и излиза лесно, а отзад съвсем не седиш сгънат на четири. Багажникът е малък, но не твърде, а като се вземе предвид, че има и комби-версия проблемът с багажа за ваканциите лесно се решава. Ако контролите по таблото бяха направени да изглеждат малко по-фини и качествени с чиста съвест щях да пренебрегна външния вид на колата и въобще да не се занимавам с оглеждане на други модели. Обаче мисълта всеки ден да прекарвам по около час в тоя тъмно сив пластмасов интериор хич не ми се понрави.

Като на шега решихме да разгледаме и псевдо-баничарката руумстър. За външния вид честно казано съм раздвоен. Разбирам какво са се опитали да постигнат дизайнерите и честно казано по-скоро ми допада. Въпросът е, че на повечето хора явно им изглежда странно и смешно, а това все пак има някакво значение. За сметка на екстериора, отвътре Румстъра е кола мечта по отношение на пространството. Огромен висок багажник. Много място на задня ред. Отпред абсолютно никакви компромиси. Разбира се панела е като на всички други Шкоди - сиреч зле. Но като цяло колата силно ни впечатли. Особено като се има предвид, че на летището в Прага бях виждал изложен един по-лусксозно оборудван модел с бежов кожен салон и въобещ доста пипнат, който силно ме беше впечатлил още миналата година.

В салона на Киа на съседната пряка се оказа, че няма жив човек и нито една кола. Добре, че централният им шоурум в Студентски град беше отворен, та успяхме да съберем впечатления за марката.

Но за това (и за останалите колици, които нагледахме) ще пиша утре, че сега времето напредна и ми се доспа.

* въпрос в магазин за битова химия.

Блог пародията се завръща с пълна сила след като mikcname постепенно заглъхна.

Новата вълна започна с възникването на организацията Е@ем блогъри, която доколкото подразбрах е местно представителство на GNAA.

За да добиете по-ясна представа за мирогледа на тази нова формация, прилагам няколко цитата

за уикипедия: “популярната сред изродените блогъри интернет-енциклопедия Уикипедия (списвана от Уикипедофили и Уикипедерасти)”

за бгмама: “аз в бгмама при недоклатените кръволочки също ниемам работа. Там постоянно търсят некой да им даде я, черния си дроб, я да им дотъркаля ниекой варел с кръв и плазма, а тайно се надяват и ниекой да им го отфука докато си отглеждат между другото невръстните си отрочета. Ох, не е за хора там.”

за гугъл: “вражеска компания, която индексира тъпи блогове и трябва да бъде унищожена!!!” и “Ако търсите в Гугъл за някой специфичен термин, първите резултати са от шибани синдикирани блогъри (бел.прев: НА САПУН!), които пишат абсолютни безсмислици и си ги линкват помежду си! Trackback и тем подобните глупости са като хипертекстов вирус! Гугълският page rank не е измислян, за вашите КРЕТЕНСКИ блогове, където от 1000 страници, всяка една от тях се линк-ва с останалите 999!!!”

Аз като отявлен социопат заставам зад исканията на Е@ем блогъри. Защото в очакване на следващия блогосферен изблик от сорта на тези за шефчето на белла, за величието на отворения софтуер или класациите за най-тъп блог не  можах да не си спомня пoдписа на петьо във форума на флашбг-то “never underestimate the pоwer of supid people in large groups”.

бтв трябва и аз да я прегледам тая книга - The Art of Demotivation.

De Lorean - или колата от Завръщане в бъдещето.

Интересни и тъжни снимки на изоставени суперавтомобили. Някои от тях имат и любопитни истории.

Най-впечатляваща е колекцията на Удай Хюсейн и снимките на американски войници, които позират на фона на разни екзотични поршета и ферарита.

В началото на миналата седмица с мен се свърза Слави. Слави Караджов. Същият този Слави, чийто пътепис до Непал и обратно сигурно някои от вас следят при появяването му из разни български блогове.

Та той ми предложи да публикувам дванадесетата от общо тринадесет глави от неговя пътепис в моя блог. Именно това ще прочетете в редовете по-долу. А последната глава ще се появи точно след седмица в блога на Пейо.

Но преди да ви оставя в ръцете на Слави, искам само да го поздравя за оригиналната и всъщност много адекватна идея пътеписът да пътува от сайт в сайт. Което си е идеално тълкувание на знаменитата фраза на Маршал Маклюън “The medium is the message”.

Някои важни подробности:

• Сайтът на пътеписа, където има връзки към всички предишни глави.
• Текстът се разпространява при условията на KK Признание-Некомерсиално.
• Книгата си търси издател, т.е. й се ще да придобие хартиено тяло и така да пребъде във вековете. Ако си издател или познаваш такъв - помогни.

Приятно четене!

Катманду, 27-ми септември

Днес денят мина в пазаруване. Аз предимно гледах, Илиян предимно се опитваше да се пазари, а евреите предимно го завършваха пазарлъка с много изгодна цена. В Катманду може да намериш всякакви невъобразими неща на азиатската индустрия. От кич до мега кич. Аз май си купих предимно плодове, които нямам и идея как се казват. Може да се каже, че пазарлъкът за плодовете мина много добре. Бях се навил на една цена, която беше наполовина цената от предишния ден, докато не дойде една жена на помощ  и не смъкна от воле цената с още половина. Т.е една четвърт спрямо вчера.

Цялото пазарене взе леко да ме уморява. А знаем, че за да е доволен един човек трябва да е сит и да пийва бира. Този път щяхме да опитаме тибетска бира. В онова заведение, за което ни чертаеха карта вчера. Заведението криво ляво го открихме. Беше по-голямо отколкото очаквах и имаше даже втори етаж. Ние решихме да се настаним точно на втория етаж, без да обръщаме внимание на факта, че макар доста просторен и по приятен от първия, е почти празен. Може би това се дължеше на факта, че като готвят нещо люто то така плъзва из целия втори етаж, че на нас, бедните чужденци, ни оставаше само да си бършем сълзите и да кихаме. И така няколко пъти.

Както и преди имената на манджите бяха странни, вкусът странен, но отново добър. Това, с което искам да ви запозная днес обаче е тибетската бира.

 
Сръбваме тибетска бира.

Тя може да се опише нагледно като малка каца с джибри в която е бодната една сламка. Джибрите са от някаква непозната за мен житна култура. Заедно с кацата получавате и кана с топла вода. Пиенето на бирата представлява обиране на фермента, след това доливане на топла вода, отново отпиване на фермента и така. Аз опитах и самите джибрички - не бяха зле. Тибетската бира е голяма атракция, но след няколко глътки просто омръзва.

Пазар насред центъра.

Тъй като днес ни беше последния ден в Катманду, решихме да се разходим отново напред-назад из пъстрия център. Направихме и няколко снимки преди да се скрием на хлад на терасата на хотела.

Тук може да видиш всякакви занаятчии и отново да се начудиш на уличния трафик. Чиста магия е как така нито веднъж не станахме свидетели на някоя катастрофа, примерно крава с носач на хладилник в комбинация с рикша, скъп джип и двама трима минувачи за по-интересно. Изумителна работа.

Вечерта се запознахме с непалец, който е учил в Техническия университет в България. Много свеж тип и говори доста добре български. Той ни разнообрази вечерта и си обещахме ако пак дойдем в Катманду да му се обадим непременно.

Катманду, 28-ми септември

Дойде и този ден. Без значение дали го чакахме с нетърпение или не, той се появи без да ни пита. Днес потегляхме обратно за България. Пътят отново щеше да е с няколко прекачвания и индийски филм, така че решихме да се улежавахме до късно, за да срещнем отпочинали новите предизвикателства.

На летището чакахме доста. Закъснението тук може би го смятат за такова ако е повече от един ден. Знам ли. Преминавахме бавно и славно от едно помещение в друго и слушахме как охраната весело си гугука, че май днес пак няма да има полети. Когато попаднахме в помещението което е директно преди изхода за пистата бяхме уверени, че днес ще се лети.

Докато чакахме се огледах наоколо. Кой спеше, кой четеше, кой медитираше. Всички бяха улисани в нещо и не забелязаха огромната хлебарка, която се появи от някъде. А тя беше колкото половината ми телефон. Не посмях да го сложа до нея за да придобиете представа за големината й, за което малко съжалявам. Тъкмо мислех да попритесня хлебарката, когато обявиха, че нашият полет е наред.

Ние чакахме зяпнали през прозорците на стайчето, но единствено забелязахме самолета на Австрийските авиолинии. От тях слизаха едни меки, изкъпани и приятни туристи, които от първия миг започнаха да разбират какво ги чака. Нямаше автобусче, което да ги посрещне и те объркано взеха да се щъкат по пистата, като по едно време се смесиха с пътниците от друг самолет. Беше интересно да наблюдаваш изненаданите им лица.

Най-накрая и нашият самолет пристигна. Натовариха ни и така през Оман до Бахрейн. Оказа се, че поляците бяха прави, да са живи и здрави.

Бахрейн, 28-ми септември

Тази вечер оставахме в Бахрейн! Оле! От кога чаках този момент. Когато кацнахме в Бахрейн беше полунощ и докато ни возиха с буса до хотела не успяхме да видим много повече от хубави хотели, перфектни улици и много светлини.

Проснати върху огромните легла в хотела.

Хотелът обаче си го биваше. Стаята беше просторна и от тази снимка може да разберете нашето одобрение. Имаше и басейн навън, който обаче беше затворен за жалост и щяха да го отворят утре малко преди да потеглим за Истанбул. Е, какво пък, рекох си аз - ще си лежа в просторната вана. И даже в първия момент не проумях защо и този план ще пропадне.

Имаше вана, имаше топла вода, но нещо не беше наред. Ами да, нямаше тапа за ваната. Търсих я навсякъде, но не я намерих. Много ме беше яд. Утре за закуска мислех да отмъстя за тази подигравка с ваната. От друга страна водата в тоя край е по-скъпа от бензина, така че може да не са ни дали стая за важни гости. През нощта климатика работи без да може да го спрем и се наложи при плюс 40 градуса навън да се завиваме през глава. Сутринта Илиян като се събуди каза - “Е, това чудо баке ми отвя главата”.

Край на 12-та глава

Тази седмица (всъщност вчера и в понеделник) успях да изкопча малко време и се разходих из залите на Софийска градска художествена галерия и Галерията за чуждестранно изкуство. Там в момента има общо три изложби, които по моему си заслужават да бъдат видени.

В СГХГ са показани плакати и книги оформени от холандски графични дизайнери. Изложбата има гръмкото име “Върхове на холандския графичен дизайн 1890-1990″ и наистина има доста добри неща. Аз самият не съм графичен дизайнер, нито имам формално художествено образование или някакви по-солидни познания по история на изкуствата и сигурно затова единственото име, което бях чувал беше това на Вим Кроуел (покрай сайта на филма Helvetica, където има видео с него). Което ми напомня да кажа, че освен хартиените експонати има и два видео киоска, в които се прожектира именно някаква лекция на Вим Кроуел.  Изложбата е до 20-ти януари.

В Галерията за чуждестранно изкуство отидох, за да видя какво представлява изложба на архитект. Архитектът е Норман Фостър, а изложбата всъщност се състоеше от макети, фотографии и графики на негови проекти, както и някои от неговите скици с пояснителни бележки върху тях.

Разбира се пак не разбрах много-много от стойността на изложбата понеже не съм и архитект. Радващото за мен беше да разбера, че докато съм обикалял из Лондон съм видял доста от показаните в изложбата неща на живо. Тогава наистина ми направиха впечатление, но не знаех, че са дело на един и същи архитект. И освен това разбрах, че от макети или снимки няма как да се създаде усещането от истинското нещо, но пък обясненията и скиците много помагат за разбирането на дадено решение или визия.

Освен това видях една сграда, която много ми заприлича на проекта за еленковата сграда на Раковски (+ друга перспектива).

И други много интересни интересни неща. Заслужава си да се види.

Бонусът към посещението на Фостъровата изложба е и изложбата на американския фотограф Лорънс Шилър в съседните зали. Снимките на Мерилин Монро не са най-забележителното. По-интересни ми бяха другите емблематични (за Америка) хора от сорта на братята Кенеди, разните актьори и артисти. Като цяло също си заслужава.

Честно казано по принцип не ходя по изложби. Много рядко научавам за нещо, което да си заслужава да посетиш в София. Или пък когато най-после се появи такова (както с биеналето на театралния плакат в СБХ) го пропускам, защото се разсейвам или ме домързява. Тези три изложби съм щастлив, че посетих и се надявам, че ще продължат да се случват такива по-често наоколо.