Lazy Bastard’s Blog

Много ясно, че в същия ден, в който си забравиш телефона вкъщи и ще стане наводнение.

Закон.

След няколко часа хващаме самолета за Лисабон.

През следващата седмица се надяваме за хубаво време в столицата на Португалия, за да успеем да разгледаме колкото се може повече от града.

Първите няколко дни ще се отъргам о най-извергясалите дизайнери на планетата на OFFF 2008. Май 2003 в Барселона същото събитие беше велико и съм убеден, че тази година ще е поне толкова яко.

Юхууу!

След дълго чудене вчера все пак си купих последния брой на списание Едно.

Дългото чудене беше, защото последните няколко пъти - преди няколко месеца или може би година - дизайнът и съдържанието на списанието бяха ужасяващи. Нямам снимка да покажа, но става въпрос за текстове в едва ли не Comic Sans (всъщност май беше Courier New), зелен цвят една колона на цяла страница в “дизайнерско” списание. Мани-бегай.

Сега обаче пичовете са решили да го печатат на рециклирана хартия. Самата хартия е доста по-различна от типичната гланцирана, която използват повечето списания. Върху нея текстът и изображенията изглеждат супер яко.

Успели са да измислят с кой шрифт ще си направят списанието - някаква версия на Garamond. Якото е, че са устояли на изкушението да се изгаврят с шрифта и не са го разтегляли, за да се побере в някакво място. Консистентно набран - размер, разстояния между редовете и между буквите. Въобще семпла и приятна работа.

С две думи - много се изкефих.

Съдържанието честно казано е слабо. Текстовете са написани интересно (интересно в смисъла на “правя се на интересен”), но за сметка на това не разказват за нищо впечатляващо. А пък все ми се струва, че по-скоро би трябвало да е обратното. Изключение правят коментарите на колумнистите, от които бях чувал само за градинко. Те слава богу не са се напъвали да пишат за някаква измислена тема / продукт  whatever и са им по-откровени нещата, без превземки.

И докато съм на вълна лайфстайл списания - защо е толкова популярно да ми говорят на ти? Все едно съм на лафче с разказвача… Защо въобще е необходимо да се влиза в “диалог” с читателя. Разкажи си каквото ти е на сърце и не се вълнувай толкова кой ще те чете.

Браво на списанието за оформлението и графичното съдържание. Ако можеха и съдържанието да си направят примерно в стил Amica (което е супер яко за четене) щеше да е супер.

Дай боже повече такива неща в България.

След като в салона на Киа ударихме на камък, се отправихме към Мазда, които са точно срещу Военна академия в първия етаж на един блок.

Странно място за шоурум, но какво пък толкова - досега всички бяха точно от тоя “гаражен” тип.

В салона бяха изложени Мазда 2,  3, 6 и 7. Единствено се интересувахме от двойката понеже попадаше в целевата ни група. Директно я атакувахме и налазихме. Аз се друснах на шофьорското място, а Сирма не можа да влезне до мен, защото колата беше плътно завряна до една стена. В това време девойката, която седеше в магазина взе да се опомня и започна да задава въпроси за опипване на почвата. Не и трябваше много, за да почне да си рецитира материала, но беше симпатична и със Сирма се разприказваха докато аз оглеждах всичко най-подробно.

А да се оглежда няма кой знае какво. Колата е малка. Но е съразмерно малка. В смисъл, че има място за всичко и навсякъде. Не че има много място. Просто е достатъчно. Отпред бях ОК, отзад също не се сгъвах прекалено радикално, а багажникът не беше по-зле от очакванията ми за пълната му липса. Иначе изпълнението на интериора изпъкваше с по-доброто качество от това в Шкодите и Ситроена. Или ако не качество, то поне вниманието към деайла и старанието да се прикрие поне очевидната пластмасовост. Абе с няколко думи - много добра кола на много добра цена. Само дето е много малка.

Което ме накара да поогледам по внимателно и Мазда 3, която по принцип бяхме отхвърлили понеже е доста по-скъп модел. И като такъв силно ме разочарова, защото не предлага нищо повече от Мазда 2. Като дизайн специално на мен ми допада по-малко заради нелепата задна част и фабричните тунинг елементи от сорта на прозрачни фарове и стопове. Разбира се отвътре имаше повече място, но какво от това. Най-фрапиращото в интериора бяха оборотомерът и скоростомерът, които са поставени на дъното на някакви алуминиеви фунии. По снимките изглежда куул, но на живо е смешно. За бога - това не е гурме ресторант, че да си украсяваме храната с разни странни форми, пък и не бих нарекъл тая кола с вид на гърбушкото от нотр дам “спортна”, за да са адекватни подобни елементи. Бррр….

Както и да е. Имахме известен проблем с изскубването от дилъра (не знам дали защото беше единствената жена, но беше най-прегледна от всички останали дилъри този ден), но след фалшивите уговорки да се чуем и да си уговорим час за пробно каране си излезнахме и тръгнахме към Рено на Черни връх и Вапцаров.

Това беше първият салон, който очевидно беше направен с мисълта да е автосалон. Само дето от съседния строеж бяха изкопали огромен трап и всъщност до залата се стига по едно тясно, разкаляно пътче на ръба на съответната пропаст.

Докато си правихме предварителните проучвания си създадох мнението, че Рено Клио 3 е много добра кола. Няколко пъти съм я гледал по улиците и особено когато е в черен цвят много ми харесва на външен вид. Да не говорим за Меган, който още от 2003-та година силно ме впечатли заради нетрадиционната си задница при хечбек варианта. Е, в салона имаше точно едно Клио и еднин Меган комби. Идеално.

Добрите усещания започнаха да се превръщат и в добри впечатления. Шофьорското в Клио е много удобно. Седалките са удобни и с нещо като спортни странични подпори. Централната конзола е от някакъв по-лъскав материал и не оставя усещане за пластмаса. Друго си е да има нещо по-лъскавко. Така на луксозно лъха. И инструменталния панел е подобно изпълнение. Скоростният лост е удобен и не изглежда като на детска играчка. Въобще много добре. Много добре е и багажното пространство - за толкоз малка кола е почти съпоставимо с това на BMW-то.

Големият кусур на клиото обаче е задният ред седалки. Там просто няма място за възрастни хора. Дори не можеш да седнеш спокойно. Голям проблем. В смисъл, че и двамата не сме дребни, а и повечето от близките и приятелите ни не са. Няма как да стане.

Аз таях надежди за комби версиятана малкото Клио, но дилърът ме попари като каза, че най-рано през септември може да се очаква да започне вноса на Клио Турер. Колко жалко.

Не ми оставаше нищо друго освен да потърся утеха в паркирания наблизо Меган.

Да, ама не. Вярно, че беше изложен базов модел с малко екстри, но е странно уж по-големият и скъп модел да изглежда отвътре като бедния роднина на Клио. Спартански уреди, светло сива пластмаса.

“Така е” - призна си дилърът и не успя да измисли нещо в защита на Мегана. Все пак трябва да отбележа, че колата е  точно каквото му трябва на човек, но за тази цена няма как да бъде смислена опция. Сиреч беше време да си ходим.

Кафе пауза в близкия Лукойл и на път към Младост.

Набързо профучахме през Дианабад и Дървеница, за да минем до любимия УНСС и в крайна сметка да стигнем до зала Бонсист, където е официалният салон на Киа.

Посрещна ни нетипичната гледка на изпълнен с десетки чисто нови автомобили, очакващи своите собственици. “Явно им върви бизнесът на тези” си помислихме ние и влезнахме в соц сградата.

Точно срещу входа на залата беше разположено едно дървено бюро от онези в държавните учреждения от едно време, а зад него едно едро момче ни изгледа докато се опитвахме да се ориентраме коя е нашата кола.

Трябваше да разгледаме Киа Сиид, но в полутъмното помещение беше трудно да я оразличим. Сирма нямаше особено желание да разглежда, защотот двама от колегите и имат такаква кола и се е возила няколко пъти (бтв каза, че возели много приятно и стегнато). Аз обаче нябързо се шмугнах в колата, защото това беше един от фаворитите ми.

Да ама в тъмнината нищо не можех да огледам. Тъкмо се чудех откъде се пуска някаква светлина, когато едрото момче се приближи и ми каза, че няма смисъл да опитвам, защото акумулаторът на колата е паднал. Аз го помолих да запали някаква лампа в помещението, но се оказа, че нямало ток в сградата. WTF?!

Нищо не видях. Излезнахме навън да огледаме багажника на някоя от колите на светло. Ми хубав е багажника. И кво? За комбито нямаха ключ и трябваше да надзъртам през стъклата като едно време в училище гледахме километражите на западните коли - “Колко дига тая, а, а?”.

Момчето се оказа свястно. Полафиха си малко със Сирма за колегите и по живо по здраво си тръгнахме.

Целта беше салона на Опел в Бизнес парка. Но за впечатленията от първия кандидат от представителите на немската школа ще пиша утре, че времето напредна.