Lazy Bastard

За писането, мисленето и ученето

Попаднах на една доста препоръчителна презентация, която се казва Как да пишем по-ясно, как да мислим по-ясно и как да учим по-лесно сложните неща.

Съдържа доста добри съвети и практики, които могат да бъдат от ползва в много ситуации от ежедневието. Да не кажа в повечето ситуации.

Авторът е успял да каже нещо, на което много държа и се опитвам да практикувам.

"Важното е това, че трябва да знаете дали знаете какво значат думите ви.

Не свиквайте
да слагате думите заедно по познат начин
без да ги разбирате!"

Ако повече хора се замисляха преди да ми кажат, че искат от мен да направя "по-интуитивна навигация" или че искат "най-оптималния резултат", щях да се чувствам толкова по-добре.

Най-ужасното в случая е, че хората, от които се очаква да са добри писачи, по-умната част от обществото - българските журналисти - толкова често се използват езика по глупав начин. Без да знаят какво пишат. Защото не разбират какво пишат.

Бррр...

Семинарно представяне - the georgivar's style

Вчера направих малкото си представяне, част от семинарната програма на конкурса БГ сайт 2005.

Опитах се да представя добрите практики за общуване между клиентии и изпълнители (разбира се в контекста на създаване на уеб сайтове).

Понеже знам, че някои хора искаха да дойдат на мероприятието, но не успяха, а пък други може би искат да си имат за спомен самата презентация я качих на сайта.

И така, представям Интернет: не в служба, а в дружба с Бизнеса (.ppt файл, 110 Кбайта). Бележките към всеки слайд в общи линии изчерпват онова, което разказах. Разбира се без неописуемото настроение, което създавам в своите презентации ;-)

Благодаря на всички, които дойдоха и издържаха половинчасовия ми брътвеж на живо. Благодаря и за добрите думи, които някои решиха да кажат след края на презентацията.

Снимки няма.

А бой?

Просветното министерство най-вероятно ще купи наново част от безплатните учебници за 2-и, 3-и и 4-и клас, въпреки че идеята бе те да се ползват от 3 поредни випуска. Извънредният разход е заради включените в самите учебници задачи за решаване, което ги прави неизползваеми от други ученици. Успоредно с това МОН планира да задължи издателствата да преработят книгите и да извадят всички задачи в отделни учебни тетрадки.

Заговорът на ранобудните поспаланковци

В същата вторнишка сутрин, два месеца след последната ми прическа, всеки косъм на главата ми имаше собствена идея за творческо и житейско развитие. Вървя си аз по Аксаков, награбил една кофа капучино от Онда и се чудя защо някак си така се получава, че толкова рано съм навън в тоя студ. Редовно. Бих казал систематично.

И не щеш ли, малко след Унгарския център срещу мен върви една девойка, която явно е изпаднала в подобен екзистенциален дискурс с вътрешния си глас. Имаше просто огромни слънчеви очила, макар слънцето още да не бе съвсем изгряло и да вървеше с гръб към изгрева. Явно прикриваше следите на нещо започнало вчера вечерта. Очилата бяха украсени от, обзалагам се, не нарочно подредени в абсолютен хаос коси.

Тъкмо в момента на разминаването ме сполетя усмивката на тази рошава глава. Една от онези усмивки, в които се казва "Ко' праиш, Гоше?" все едно, видиш ли, си пием всяка вечер в бара на блока.

Бях въвлечен. Замесен в заговор. Заговорът на ранобудните поспаланковци.

И сега вече разпознавам своите съмишленици навсякъде. Ей богу, те са навсякъде. Как не ми е правило впечатление досега не знам.

В подлеза на Плиска един от тях. Върви напред само защото е попаднал в правилната колонка и тълпата го побутва от време на време, за да му придаде част от своята енергия. Но иначе в погледа му се чете дълбоко неразбиране за случващото се. И той е замесен. Определено.

Или пък пред асансьора в офиса. Седи пак един от нашите хора. Асансьорът идва. Онзи го проследява неуверено поглед, изчаква сякаш си спомня, че от него се изисква някакво действие, но хич не може да се сети какво. Асансьорът поседя малко и си замина. Празен.

Аз си стъпвам леко по стълбите. Да не ги стресна нещо, че става страшно иначе. А сме на седмия (известен още като четвърти, а откакто ремонтираха асансьора - вече трети) етаж и изкачването заплашва да се превърне в истинско мъчение при най-малко невнимание и разконцентриране.

Слава богу. Стигам невредим и офисът е празен както обикновено. Ще бъде запълнен чак след около час-два от хора, които в щастието си никога няма да разберат за заговора на ранобудните поспаланковци.

Комуникация

Вероятно ще имам кратко представяне в рамките на семинара след БГ Сайт 2005. Избрах тема, която гласи нещо от сорта на "Не в служба, а в дружба с клиента" или как да общуваме с клиентите си, така че да създадем един чудесен продукт.

И се чудех, ако някой има наблюдения и мнение по въпроса дали не би оставил коментар тук или по имейл.

В търсене на по-добро

Като работник в индустрия, чийто основен принцип е да бълваш нови неща, колкото се може по-често и колкото се може по-рано, трябва да търся вдъхновение и поуки непрекъснато. Или поне да се правя, че правя точно това. (Оп, повторенийце. Явно ми става навик да зациклям върху някоя дума. След малко се почва с „чудесен”).

А когато съм се натъквал на разни интервюта и статии за определени хора – преди всичко дизайнери, артисти и подобна паплач, - повечето от тях споменават, че се вдъхновяват от неща, които са тотално извън професионално им полезрение. Едни от пичовете, всъщност пича и пичката, на които безрезервно се възхищавам – Florian Schmidt и Alexandra Jugovic от Hi-ReS, които правят едни от най-яките сайтове ever – казват, че въобще не гледат други сайтове. В смисъл, че съзнателно избягват да гледат други сайтове, за да не се влияят и да продължават да създават толкова оригинални неща.

Допреди време си казвах – „Ами да, правилно. Евала на хората как са се сетили от къде да си зареждат творческите батерийки.” Обаче продължавах да си гледам сайтове и софтуери, и да интерпретирам това, което съм видял в собствената си работа. Но започва да ми втръсва. Така или иначе виждаш как всичко се повтаря по един или друг повод.

И тогава идва момента, в който започваш да обръщаш поглед встрани. И наистина ти правят впечатление уж несвързани неща. Неща, които стават част единствено от общата ти култура и не са задължителни, за да си по-добър в онова, в което искаш да си по-добър.

И докато пиша тия редове са замислям именно за общата култура. Или как количествените натрупвания водят до качествени изменения, както много правилно заяви другаря Маркс преди няколкостотин години.

Тук е мястото на моята любима анти-американщина да вземе връх, за да направя следното очевидно за някои наблюдение: като тесни специалисти в определени неща, на американците като цяло им липсва именно онова това полезно качество – да притежаваш широка обща култура. И по тоя повод продължават да ме дразнят като всеки ден излиза някой от тях и потресено съобщава най-последното си прозрение относно света, вселената или нещо друго. И другите около него са – „Ах!”. При положение, че същото нещо други хора са се сетили по друг повод доста преди това.

И понеже ми писна да пиша и се разсеях с резултата на един google search, спирам преди да успея да артикулирам нещо смислено.

P.S. Сега се сетих защо тръгнах да пиша всичко това - просто ми писна да търся вдъхновение в рамките на типичните ми интереси. Всъщност човек намира нови идеи и във всичко останало, като ефектът е приблизително същият или дори по-добър.

P.P.S. А американщина = тъпотия и ограниченост.

Тухли и бетон в главите

Онзи ден гледах репортаж в новините на някое телевизия. Тържественото съобщение гласеше, че за хората от бедстващите след наводненията райони се строят къщи.

Чудесно.

Картинката обаче не беше много прекрасна. Зад репортерката се виждаше как някакви майстори редят една по една тухли за стените на една от бъдещите къщи.

Тухли. Бетон. Майстори.

Всеки препатил знае какво значи комбинацията от трите елемента в българските условия - бавно, скъпо и некачествено.

Не знам кой е взел смелото решение за изграждане на тези къщи по този начин. Но явно не му е бил ден. Защото съм ставал свидетел как за броени дни се издига къща с помощта на готови панели, които се нареждат върху основа и отгоре се покриват с ламаринен покрив. Вилата на баба и дядо в околностите на София е именно от този тип панелни къщи. И е чудесно място за живеене.

Тези постройки са евтини, изграждат се изключително бързо и предоставят чудесни условия за живот. Те са чудесно решение, когато трябва да построиш бързо дом за хиляди хора в навечерието на идващата зима. И които няма да ти е жал да махнеш след година-две-три, когато имаш по-солидно място, където да настаниш хората.

Трябва да имаш тухли и бетон в главата, за да харчиш парите на обществото по толкова безобразен начин.

P.S. Съжалявам за негативизма си, но се надявам да има положителни резултати.

The White Stripes

Миналата нощ не можах да заспя до късно и стоях да гледам телевизия. И така попаднах на MTV Live - концерт на The White Stripes.

Концертът беше в Бразилия. Някъде по-средата на амазонската джунгла. В сграда на театър Teatro Amazones - пренесен камък по камък от Европа преди около 100 години, където е бил първоначално построен. Представяй си нещо като Народния театър, но два пъти по-голямо. Страхотно място. И понеже нямало място в залата (разбира се) отвън се насъбрала огромна тълпа, която гледа на огромни екрани какво става вътре.

По някое време двата - Джак и Мег - изненадващо решиха да излезнат отвън, за да поздравят тълпата и Джак дори се опита да изсвири едно парче. Хората полудяха.

Въобще само мога да мечтая за мига, когато ще имат концерт някъде по-наблизо. Засега най-близката точка от турнето им е Париж или по-скоро Барселона.

И тия типове почват сериозно да се наместват в Топ 2 на най-любимите ми групи. Все още лидер е Radiohead, но не знам дали ще удържат щурма.

Просто Белите тигри имат страхотен звук. Джак има нещо като гласа на Робърт Плант от добрите години на Цепелин и китарата на Джими Хендрикс. И това смесено с добрите традиции на британската музика, но все пак доста оригинално.

И странно как тук наоколо не са никак популярни. Или поне така ми се струва. Намирам ги чак на 225 място в класацията на най-слушаните групи в България (last.fm). За разлика от Metallica и Ramstein. Скуката ме обзема само при вида на тия данни.

Изнудвач

Благодаря на всички, които се отзоваха на зова ми за помощ!

Всъщност бяха доста хора, което е доста приятна изненада. Дори имаше някои, които никак не познавам.

В крайна сметка се оказа, че един от Perl модулите на сървъра се е сгъбясал и съответно Movable Type, който е Perl приложение, спря да работи. Благодарение на Владо и Пешо проблемът явно е бил отстранен и сега всичко работи нормално. Дори успях да подкарам новата версия 3.2 на Movable Type съвсем безаварино.

Оказва се, че да имаш блог е доста удачен начин да изнудиш публиката да ти услужи с нещо - преди имах нужда от Gmail покана, сега от контакт. Надявам се да не ми се налага повече да изпозлвам този "канал" по такъв неинтересен начин. Въпреки, че е доста ефективно :)

В другите новини - (почти) всеки ден съм на изпити в иначе приятния Университет за национално и световно стопанство. Там кой кого и за какво изнудва предполагам се сещате. Интересното там е забележимият ремонт - подменени са прозорци, врати, настилки, има чисто нови и напълно цивилизовани тоалетни. Дори срещу входа има няколко информационни киоски, с които се общува чрез екрани, чувстиветлни на допир. Спестяват доста комуникация с административните тел(ес)а. Човек, който не е стъпвал там от известно време може да остане приятно удивен. Но зад ремонтираната повърхност си остава все същата неприятна институция.

Брр...

Flashback

Необичайно е да си собственик на запазена соц кола.

Карам Ладата на дядо ми от миналото лято, когато взех книжка. Тя е запазен екземпляр 2103 или по-популярен като 1500 (просто, защото табелката на капака на багажника гласи именно Лада 1500, обозначавайки обема на двигателя), което значи, че на външен вид го докарва – все пак 23 години в гараж и подложена на специални грижи, при не особено голямо натоварване си казват своето.

Вероятно всички си спомнят или дори и сега наблюдават типичната гледка – пред панелния блок група чичковци са се скупчили около някой разглобен Москвич или Жигула и в продължение на цяла събота и неделя правят неясно какво и неясно защо, пийвайки светла бира.

И точно тези 40-50-годишни чичковци сега ме спират най-редовно, когато съм с Ладата – един ме пита на колко хиляди е, друг дали се продава, трети – откъде да си вземе чистачки и т.н.

„Навремето това беше най-луксозния модел” – каза веднъж съседа от панелката в Младост. И в погледа му можех ясно да прочета: „По дяволите. И сега не ми трябва нищо друго. Какво не бих дал преди 15 години за такава кола. А вместо това сега карам 15 годишно смачкано Пежо... Скапана демокрация.”

Ето как Ладата се оказва необикновено средство за социализация.

Притежаването на Лада те прави „наш човек” – веднага се подразбира, че знаеш какво е жигльор, делко, компресия, че е нормално да прекараш съботата и неделята си с омазани в масло и грес ръце само за да си спестиш „унижението” да ходиш в сервиз... И разбира се, обозначава ясно, че не си от бандитите дето карат западни коли на стойност няколко процента от БВП на България.

И ако не сте сигурни какво точно е усещането, то бих могъл да предположа, че е доста близко до това да се ожениш за някоя от личните моми в селото.

И понеже не съм много общителен, цялото това внимание ме удивява и забавлява искрено. Всъщност е повод за доста положителни емоции в иначе преобладаващо монотонното ежедневие.

Извън релси

Ден 2 е най-доброто парче българска журналистика, на което съм попадал от доста време насам.

За съжаление не е посочен автор.

А иначе темата е сериозна — гласуването на кабинета в Народното събрание.

Знаци

Добра колекция от онези прекрасни табели, знаци и проечее безумни означения от времето на социализма по българските земи.

Удивительное рядом *

Вчера с удивление разбрах, че политическата формация АТАКА, начело с Волен Сидеров, според социологическите прочувания има реални шансове не само да влезне в парламента, но и да byde най-голямата сред малките партии.

Преди няколко дни по телевизията гледах платен репортаж от събрание на АТАКА, което се е провело в Кърджали. Волен Сидеров откровено задаваше страшни въпроси от сорта на "До кога ще търпим турците в България?"

И така, последната седмица реших отново да се интересувам по-внимателно от българска политика с оглед на наближаващите избори и откровенно започвам да се ужасявам, а дори и да изпитвам страх за личното си бъдеще в тази страна.

Не може да бъде. За откровено национал-социалистически партия, ще гласуват очевидно голяма част от българите.

Друга голяма част ще гласува за просто остарялата и не толкова социалистическа, колкото наивно комунистическа Коалиция за България.

Докато неизменно смятам, че левите идеи са правилните идеи за развитието на обществото и икономиката, в конкретната ситуация около изборите не виждам коя партия осмисля, изразява и наистина вярва в тези идеи.

И много ясно, че нацисти, националисти и откровени идиоти печелят привърженици - след като няма алтернативно мнение, което да бъде артикулирано на висок глас, на ясен и най-вече човешки език...

Смут и паника, уважаеми дами и господа. Смит и паника се задава.

* - рус., удивителното се намира непосредствено до нас.

Lego Mecha

L-Siren 01, originally uploaded by bricklovinfreakboy.

Ааа! Лего мания. Безсрамно използвам връзката от блога на Hi-ReS!

Блогът на Каладан

След вчерашния пост за vintage снимките на симпатични и дори повече от симпатични американски разбойници, не мога да не продължа нататък като се изненадам от факта, че Владо има собствен блог. При това пълен с типичните за Линукс блоговете дълги по половин час четене постове.

Както всеки път, когато се сетя за свободната култура, така и сега се срамувам от глупавия абзац, който седи в долния ляв ъгъл на всяка страница от блога ми. Всички права запазени за автора и едновремено с това връзка към CC лиценз. Пффф...

Но мързелът ми все пак е с килограми повече от срама. I'm the lazy bastard, not the shy one, remember? Което обяснява защо неважният за сегашното повествувание пост с чуденията ми за природата на т.нар. свободна култура отлежава толкова отдавна в черновите.

Както и да е. Добавям още еднa RSS емисия (както Еленко е решил, че трябва да се казва. И защо не?) към четеца на емисии.

Least Wanted

This photo: bertillon, originally uploaded by Least Wanted.

Това е най-смахнатата колекци от снимки, на които съм попадал във Flickr.

P.S. И колко странно, че снимка №17 000 000 във Flickr е точно Българската национална банка.

Свободни стихчета

Междузвездни войни

В станцията, в която почивахме с баба и дядо, имаше лятно кино. Там гледах всичките най-чудесни филми от своето детство.

За пръв път там гледах Междузвездни войни - Нова надежда, Империята отвръща на удара и Завръщането на джедаите. Абсолютно невиждано зрелище, което завладяваше задълго всичките ми фантазии, игри, разговори и целия живот.

Имах фигурки с Дарт Вейдър и Чубака. Наскоро ги видях в един шкаф. Раздвам се, че не са се загубили след всичките тези години. Бяха доста очукани и износени - все пак съм ги носел навсякъде с мен.

Другото, което си спомням е, че баща ми рисуваше поразително добре героите от филма и особено различните машинарии. Много често се присламчвах до него с хартия и молив и го карах да ми нарисува нещо. Имах цели тетрадки с опитите ми да изобразя имперска совалка или дори кантонерка.

Не знам колко са ни се смели докато с приятелите си сме се гонели из улиците, размахвайки въображаемите джедайски мечове и крещейки "Бжц-бжжц" или дишайки като Дарт Вейдър.

Истинска мания.

Днес взех от видеотеката DVD със "Завръщането на джедаите". Изгледах го на един дъх, а сърцето ми още тупти - кръстосвачи, бой с мечове, Дарт Вейдър... Лелеее.

Чувствам се толкова по детски щастлив, доволен, възбуден.

Онова е моят свят. Трябва да се връщам там по-често.

las toallas

las toallas.
Originally uploaded by work the angles.

Тази пролет ярките цветове са добре дошли навсякъде около мен.

Трябва да си сменя декорацията на бюрото също.

P.S. И ненадейно как се оказах с Flickr профил.

Двойки

Малко странно е, че никой не го е споменавал, но сега се замислям.

Едни от най-приятните български блогове са тези на Каладан (Владо) и Анима (Ивелина), Дел (Делян) и Зази (?! Таня).

Дали има зависимост между качеството на блога и - така да го наречем - семейното положение на автора?

Яйцата

Преди няколко седмици прекарахме събота и неделя във Велико Търново заради едно ученическо състезание.

На връщане към София в ранния неделен следобяд нещо странно ми се наби на очи (не, не беше Петьо, който размахваше плаката на Милко Калайджиев на стъклото на другата кола).

На задното стъкло на всеки втори-трети автомобил, който изпреварвахме или ни изпреварваше имаше по кора яйца.

Бях малко озадачен:

"Хъх, нали преди малко изпреварихме пичовете с яйцата, защо пак са пред нас."
"Хм, ония не бяха с такава кола."
"Ха, още една кора с яйца."

Понеже нямам роднини, живеещи на село ми отне малко време да направя връзката между факта, че е неделя следобяд, че пътуваме към София и че в крайна сметка кокошки се отглеждат по селските дворове, а пък кокошките, разбира се, снасят въпросните яйца.

Раждане

Така се случва, че напоследък доста пъти слушам за хора, които скоро ще имат дете или пък току що им се е родило. Или пък как не могат да имат дете.

Може би се получава така, защото възрастта е такава и е нормално да се раждат разни деца наоколо. Може би животът в България започва да се нормализира и все повече хора мислят не само за онзи 40GB iPod, който видях в Технополис (оп, нещо не беше на място това oпределение, обаче съм сигурен, че се сещаш за поне три клишета достойни да го заместят), но и за по-далечното бъдеще.

В тази връзка актуален въпрос е как се избира име за поколението?

Наборът от подходящи имена се оказва твърде трудна задача. Името трябва да звучи глобално, но и да носи нещо родово. Да се изписва лесно на кирилица и латиница. Да има удачно съкращение и да не предизвиква неприлични, неприятни и откровено хумористични асоциации. Да е в крайна сметка уникално, но и не чак непрозносимо. Хм...

Всички тези условия моментално зачеркват от списъка Иван, Георги, Димитър, Ганьо, Щоно, Лальо, Мара, Дешка, Цеца, Панталея и т.н.

Резервни варианти винаги има, но кой за бога би искал синът му да се казва Манчестър Здравков или Ахинора Благоева.

Наистина забавлно. Стига да не ти е на главата (или в личната карта).

Просто възмутително

Горе: Дейлиспит
Долу: Дейлистатс

Теория на гратисчийството

Последният коментар (за момента: 11:31 13 януари 2005) в този блог е дело на другаря nname и гласи дословно следното:

"бтв можеш спокойно да си ходиш на работа с 20-ката гратис. аз го правя от 1 година и Контролери съм виждал само два пъти. опасното е трасето между Оборище и Румънското, но ти си за първа спирка и можеш да се правиш на ударен :) оттам нагоре никакви ги няма и се появяват чак в началото на Дружба"

Само преди минути изчетох статията 213/305/280/94/76... (теория на гратисчийството;) в *bpm.

Димитър Божанов е успял да създаде един великолепен текст, който горещо препоръчвам за мързеливия ви петъчен следобяд. Особено ако имате път към/из София.

P.S. А сайтът на СКГТ предлага страхотно съдържание - разписание на всички автобуси, трамваи, тролеи.

Gmail Account

Имам нужда от Gmail account. Някой ще жертва ли една покана за мен?

Благодаря на всички ;)

През 2005

Хъм! Заглавието на този пост да звучи като цитат от научнофантастична книга (две хиляди и пета година, за бога!). Както и да е...

Искам да споделя какво не ми се падна от новогодишната баница като късмет, но се надявам и имам намерение да направя тази година. А то е:

да споделям колкото се може повече от това, което научавам и правя с колкото се може повече хора и то да заслужава да бъде споделено.

Главата ми

madlen (1:01 PM) :
shte ti napraviat interview '15min. v glavata Georgi V.' :)
georgivar (1:06 PM) :
15 мин в главата на ГъВъ са като цял живот в главата на мухата ЦеЦе :)

Корпорит ритрийт - Шипково

След по-малко от час тръгвам към място наречено Шипково. Някъде около Троян се намира и няма нищо общо с легендарния връх Шипка (1326 метра).

Поводът е събитие, което всички в офиса наричат Корпорит ритрийт, макар никой да не може да даде кратко и най-важното ясно обяснение за същността му. (Освен програмистите, които имат чудесно обяснение за почти всяко събиране на повече хора, а именно "Че се разковем от пиене, Гочеее!")

Отивам да проверя.

Да видим дали са чували за уеб дизайн и user experience в Шипково.

Шоплука - страшна работа!

Бегъл поглед върху картата на Софийска област и човек може съвсем лесно да състави класация за най-ужасяващи имена на села:

1. Безден - сякаш по тези места слънце не огрява. Асоциацията за вечна нощ или някаква бездна потиска здраво.


2. Подгумер


3. Гурмазово - звучи почти като ЗИЛ, засилен по тесния път през селото


4. Понор


5. Пожарево


6. Гоз


7. Дивотино


8. Бърложница


9. Кокаляне


10. Гниляне - всъщност квартал на Нови Искър

Нищо лично към шопите. Просто са извънземни.

Съобщавам

Свеждам до знанието на всички заинтересовани, че:

• върша работата си за нов работодател;


• живея в нов апартамент.

• говорих на един семинар;


• ходих на съботно-неделни разходки из близки и не толкова близки до София градове и паланки.

• отказах да си купувам нов мобилен телефон;


• убедих, че България съвсем не е толкова красиво място, колкото ми се иска.

• ще намеря време да направя нещо смислено до края на годината (който ужасно бързо се приближава с грохот на камбанки);


• някой ще ми каже какво по дяволите става напоследък в този луд, луд свят.

Свине!

Намерили Мечо Пух и Прасчо делва с мед, обаче нямали лъжица. Мечо Пух накарал Прасчо да отиде за лъжица, а той щял да пази меда. Върнал се Прасчо и гледа - на едната страна се търкаля празната делва, на другата - Мечо Пух с подут корем...

- Ти ме излъгаааа, изял си целия мееед, нищо не си ми оставииил...
- Разкарай се бе, свиня - не виждаш ли, че ми е тежко....

The ultimate shopping experience

По време на сутрешната си уебсърфинг сесия попаднах на сайта на канадския филм "The Corporation", предизивкал вълна от най-различни отзиви сред гражданите на Северна Америка.

Темата е огромното влияние на корпорациите върху живота на всеки един от нас, върху околната среда и въобще всичко. Явно интересното във филма е това, че авторите са развили идеята при анализа на корпорацията като явление да се използват психиатрични термини. И в крайна сметка заключението е, че корпорацията е един вид "психопат" (иначе човек, който има антисоциално поведение).

Но онова, което се е забило в ума ми от сутринта като парче храна между зъбите, е въпрос от една анкета на сайта:

Our lives have become the ultimate shopping experience.

Несъгласен / Нямам мнение / Съгласен

Маркирах "Несъгласен" просто, за да не дам глас на своя страх...

Страхът, че някой друг съзнателно направлява и проектира моите собствени изживявания и тези на хората около мен. Някой друг взема решенията вместо мен, за да извлече някаква изгода.

Страхът от световната конспирация, която както всички добре знаем не съществува.

Страхът от отговорността, която нося поставяйки редом до името си длъжността "User Experience Designer". Да давам на хората силата да избират онова, което аз съм избрал за тях чрез сайтовете, правени от мен.

И най-вече страхът, че все повече от онова, което правим придобива съвсем реално парично измерение. Дори и нещата, които иначе носят етикет "сърдечни". Обръщайки етикетчето обаче откриваме все същия бар код и цифри обозначаващи цената.

Накратко за голямото

Да, това е последната ми снимка преди да настъпят разни доста неочаквани събития. Представяй си на какво приличам сега...

И тъй като не знам откъде да започна да обобщавам спомените си за изминалия месец откакто за последно изглежда съм писал тук, ще започна с най-пресните събития.

Всъщност снимката по-горе е взета по времето, когато живеехме под наем заедно със Сирма, понякога и със София. И за да не прозвучи все едно е било преди десетина години, трябва да уточня, че няколкодневното пренасяне на 1001 торбички, сакове, кашони и подобни боклуци приключи днес вечерта.

Наистина местенето от квартира в квартира е ужасно изживяване, тъй като освен нещата с които си се нанесъл, междувременно се оказва, че си се сдобил с безумно много и безумно безполезни неща, които заемат безумно много място.

Както и да е - само по себе си старият апартамент на ул. Странджа беше приятно място за живеене, което обаче се оказа непотребно обширно и излишно скъпо за настоящите ни възможности.

Разбира се винаги ще го помня като първата ми самостоятелна квартира.

Независимият живот е нещо много приятно, опасно, миризливо, интересно, но преди всичко завладяващо. В смисъл, че веднъж щом го опиташ няма как да ти се прииска отново да се върнеш към живота с родителите. Поне не за дълго. Просто тръпката е по-друга. Тръпка е в крайна сметка.

И докато обмисляме разните варианти за това къде, в какво, за колко, с кого, за колко време и т.н. мога само да споделям впечатления за преживените през последните дни и седмици лични мелодрами.

Следва "Къде зимуват котараците".

Рожден ден №24

Ех! Рожденни дни...

Всеки има по един в годината. Моят е днес.

Много се радвам. Леко съм болен, но това е - казват - заради Сатурновата дупка.

Интересно е, че в този блог подобно съобщение се появява вече два пъти преди, което означава, че вече три години имам личен блог. А ми се струва все едно миналото лято :)

Ооо!

Всеки е поканен на партито.

Петък.
Адресът.
След 20:00.

Цветя и бомбони не пием :)

Морето

Тази година, за разлика от предишните пет или шест лета, успях да се добера до морето. За истинска лятна отпуска. С истински квартири, рускини (всъщност повече немкини, малко по-малко сръбкини и други подобни), кръчми, спасители, водни колела и всичко останало.

За първи път пътувах с кола, която сам управлявам - yep, преди три седмици взех шофьорска книжка. - и която кола за пръв път вдигнаха с паяк.

За първи път бях с компания изключително от девойки - достигащи до 5 броя на моменти. Благодаря им за неангажиращото прекарване :)

За първи път обикалям толкова много плажове за толкова кратко време.

За да не ставам досаден - новите изживявания бяха много.

Бърз преглед на дестинациите:

Поморие

Съжалявам, но няма да се повтори. Провинция с претенции. Не знам какво са намерили хилядите хора, които се бяха скупчили навсякъде в този град, но за мен това е дупка.

Слънчев бряг

Черешката на тората. Ходихме два или три пъти на плажа на курорта. Най-добрият плаж тази година. Самият курорт също е приятно място, макар и доса скъпо. Няма нищо общо с детските ми спомени, но ми се сструва промените са за добро.

Несебър

Не съм бил в Стария град от десетилетие, че и повече. Атмосферата е особена, приятна, но блъсканицата и търговците са малко в повече.

Къмпинг Градина

Бяхме на плажа в къмпинга в един не особено слънев и откровено дъждовен следобед. Обаче райските места веднага си проличават. Може би понеже нямаше много хора, мястото изглеждаше леко изоставено, но това само добавя към чара. Може да те накара да огледаш няколко магазина за туристически принадлеждности - палатки, спални чували и т.н. А защо не и цяла каравана...

Созопол

Добрата стара класика. Може да е изтъркана дестинация, но поне знаеш какво ще получиш при всяко положение - лежерна атмосфера и пълно размазване. Е, този път имаше и добра доза катерене по баирите на Новия град, но нищо страшно - гледакта си заслужава. Бургазлийките също (тестени закуски са, не жителки на град Бургас).

Бургас

Като стана дума за Бургас - моите извинения, но градът е меко казано непривлекателен. Помня го отдавна и ми се струва, че особено развитие няма. Заслужава си да е просто междинна спирка между София и плажовете на южното черноморие.

Къмпинг Каваците

Съвсем наблизо до Созопол и съвсем в стила на соцреализма. Заведенията, почиващите и мизерията напомнят за доброто старо време, но иначе плажът и водата бяха страхотни. Там изкарахме най-добре ми се струва.

и други няколко къмпинга между Созопол и Приморско

Къмпингите са новите Златни пясъци :) Освен в събота и неделя, когато настава ужасен гъч.

И всичко това за по-малко от една седмица.

Да не забравя да благодаря на КАТ за осигурените ужасни условия по пътя София - Бургас - София особено в участъците около Айтос, Карнобат и Сливен, в които загубихме почти половината време за път, предвижвайки се с 0 до 5 км/ч.

Благодаря и на персонала в заведенията по цялото черноморие, а също и в Стара Загора, че се погрижи за бавното и некачествено обслужване.

Обаче най-големи благодарности дължим на доброто време, което се случи през тази една седмица и заради което всъщност се сдобихме с толкова прекрасни спомени и небрежен отпускарски тен.

Атмосферни влияния

През последните една-две седмици лятото съвсем осезателно настъпи. Което е чудесно, защото дъждът е приятен за кратко, но започва да ти писва ако всеки следобед ти разказва играта.

И друго. Остава ми време да се разхождам вечер из центъра на София, а онова, което виждам и усещам ме кара да се чувствам странно.

Разни млади хора седят по стълбите на Народния театър, кибичат пред Билкова и въобще на всяка от централните улици и улички, пият бира и общо взето си прекарват добре. Разни добре изглеждащи, но въпреки това обикновени чичковци и леки седят по лъскавите кафенетата и някакси се смесват с младежта. Разни по-свободни от прозорци стени по Шишман и пресечките са изрисувани с готини графити. Разни чудесни сгради са обновени, други - изникнали от незнайно къде...

Всичко е някак по-красиво и по-модерно от преди. Хората, сградите, улиците, колите, магазините, заведенията.

Създава се или по-скоро вече си съществува една атмосфера, една среда, напомняща му за това, което съм усещал в по-големите западни градове.

А това е супер. Това е си е чиста проба "stimulating environment". Прави живота по-приятен. Определя до известна степен начина на живот дори.

С други думи - влияе ми добре.

Алкохол, деца, реклами

Докато вървях по алеите пред НДК видях няколко деца - наистина деца на не повече от 12-13 години, които спокойно пиеха бира по пейките.

Въпреки, че самият аз не спазвам някакви строги норми що се отнася до хранителния и алкохолния режим, ми се струва страшно неправилно толкова малки човеци да си тровят здравето по толкова глупав начин.

Преди няколко седмици в различни медии се разшумя против приемането на новия закон за народното здраве, свързани със забраната за реклама на алкохол и тютюневи изделия. Дори на церемонията по награжаването на победителите в конкурса на АРА в Албена, Емил Захариев (издател на Егоист, Плейбой и не знам какво още) си позволи да протестира срещу промените в закона.

Очевидно децата в парка нямаше да пият Beck's ако не бяха гледали онази доста приятна реклама по телевизията. Не казвам, че нямаше да пият въобще, но едва ли щяха да имат предпочитания за марката, защото едва ли имат толкова развит усет към вкуса на различните бири.

Проблемът е в това, че една cool реклама на бира, прави и самото пиене на бира cool. На практика то си е cool, но не и когато говорим за 12-годишни деца.

Ето защо аз подкрепям изцяло забраната на този вид реклама във всички медии, които могат да облъчват непълнолетни.

И ако говорим за икономическия ефект от забраната - вероятно медиите ще загубят от намаляването на приходите от реклама. Вероятно и алкохолните и тютюневи концерни ще загубят.

Но разходите за здравеопазване на държавата, частните лица и фирмите в дългосрочен план със сигурност ще се окажат по-големи от загубите на тези фирми.

При това не говорим само за пари, а и за години живот, които един пияч или пушач губи заради вредните си навици.

Шоферски

Преди повече от пет години за пръв път ходих на шофьорски курсове.

Скъсаха ме три пъти в рамките на три месеца.

След това влезнах в казармата.

В петък пък ми откраднаха байка. (Педераси!)

(Мамка му!!!)

Днес за първи път от пет години насам имах часове по кормуване с инструктор. Много съм зле с тия коли. Много се притеснявам.

Ще ме скъсат пак.

Животът е прекрасен!

Бакшиш ли?

Днес за пореден път се възмутих от типичната за обслужващия персонал в България простащина, невъзпитаност и липса на чувство.

Предполагам всеки е преживавал горе-долу следната случка:
Отиваш в заведение, хапваш, пиеш, общо взето си прекарваш добре. Понякога храната е вкусна. Понякога и компанията е приятна. Обаче идва момента с плащането на сметката. И когато сумата не е точно число, а има и някакви стотинки (15,35 лв.) сервитьорите обикновено не си правят труда да връщат ресто стотинки.

Истина е, че е нормално да оставиш бакшиш. Обаче е редно да ти оставят правото на избор колко точно да бъде този бакшиш.

Аз уважавам труда на обслужващия персонал и затова винаги, когато имам възможност, заделям 10% бакшиш. Ако съм прекарал наистина приятно — дори и повече.

Обаче да си присвояват уважението ми по подразбиране е недопустимо и просташко.

Ограничението ражда творчеството ражда ограничението ражда...

По-рано вечерта гледах един кратък документален филм на Хилман Къртис за Стефан Загмайстер. В края на филма Загмайстер казва:

“Trying to look good limits my life.”

Толкова вярно. Дори няма нужда и смисъл да се разсъждава върху правотата му.

Обаче смятам да отбележа (просто за себе си, не толкова като коментар, а като напомняне), че ограничението само по себе си е повод за творчество. То стимулира изобретателността на хората по неподозирани начини.

И колко странно, че един толкова креативен човек поставя ограничението в негативен, струва ми се, контекст.

Какво работиш?

Имам най-странната и непреводима на български длъжност.

User Experience Designer. Или Дизайнер на потребителското изживяване. Eat this, unclefucker!

"User какво?" "Дизайнер? Момче, ти дори не можеш да рисуваш." "А-а-а! Момче за всичко значи?" "А бе я ми дай някой дето върши истинска работа!"

Обаче ми харесва как стои на визитната картичка. И описва доста добре онова, с което се занимавам (или поне правя опити, когато не трябва да съм Project Manager, HTML coder, Tester или един милион други неща).

Всъщност е доста по-зле дори и от мистичното Information Architect, да не говорим за Usability Engeneer. А как ти се струва Interaction Designer? Хъх...

Досега не се е налагало да обяснявам какво правя едва на един или двама души от всички, на които съм съобщавал длъжността си...

Не съм недоволен. Не мрънкам. Просто исках да го споделя.

Ученици

Днес по изключение си купих вестник, защото трбяваше да чакам и съответно да запълвам времето с нещо. На първата страница на в-к Дневник сияеше следната фотография:

Дебилизмът е пълен. Правописните и пунктуационни грешки в простото изречение на транспаранта - общо 3.

Кретеноидни ученици, протестират по кретеноиден начин по кретеноиден повод.

И въобще никой да не ми обяснява за качеството на българското образование.

Елена Йончева

На другия ден видях Елена Йончева. На живо. Сблъскахме се на улицата понеже тя гледаше някакви видео касети, а аз бързах.

Елена Йончева е малка. В смисъл - не повече от метър и шейсе. Не знам защо обаче случайното разминаване по улицата с едно толкова дребно същество толкова ме впечатли.

Може би, защото винаги съм ценял нейната работа много високо. Репортажите и документалните й филми от най-различни и най-интересни места по целия свят са достатъчно убедителни, за да я поставя на първите места в списъка ми с най-добрите български журналисти.

Като говорим за нея трябва да призная, че най-впечатлен бях от кадрите й сред чеченските терористи... или може би пък по време на последната война в Ирак, когато докато предаваше на живо за "По света и у нас" последните новини изпищя и се прикри след силен взрив съвсем наблизо до мястото, на което снимаше... или пък... примерите, закоито се сещам са доста...

Подбни хора ме радват. Евала Елена. Евала Йончева.

Не мога да не се възползвам от случая да наплюя за пореден път останалата паплач, наричаща себе си българска журналистика, понеже некадърността и безидейността продължават да ми се набиват в очите, ушите и др. с все същата сила. Основният проблем всъщност е, че никой не задава въпроси. Не задава важните въпроси. Не задава въпросите, на които не може да се отговори с комбинация от изтъркани клишета.

Смотаняци.

P.S. За Елена Йончева. Елена Йончева и нейните 10 правила на жената военен кореспондент.

Американецът в мен

Не е хубаво да се правят изводи за цялото от частното. Най-малкото не е коректно. Обаче понякога не издържам и понякога правя някои обобщения. Като например това:

Американците са луди и извратени хора.

И на всичкото отгоре заливат света със себе си.

Всеки път, когато ме облъчи поредния гнусен филм, поредния гнусен политик (във вида например на Дабъл Ю Буш), поредният безумен продавач на бог знае какъв продукт, от който никога не съм предполагал, че имам нужда...

Всеки един път нещо в мен се преобръща.

И все още не знам дали ми харесва онази тъй характерна американска черта - да обръщаш света около себе си в своя полза, да го преустройваш както на теб ти е удобно. Предполагам, че след като са я тренирали вече 500 години - да превърнеш цял континент в едно от най-уредените места на земята - може би е нещо хубаво. Но и малко досадно.

Чудя се дали не бих бил един много по-различен човек без цялата тая американска намеса в мен (била тя желана или нежелана)? Дали не бих бил един по-добър човек? Или пък по-лош? Кой знае...

Телевизия

От няколко месеца живея без телевизор.

Звучи все едно съм живял без единия си бъбрек или нещо подобно.

Не че толкова ми е липсвало или съм страдал физически или психически. В интерес на истината и докато живеех при родителите си съвсем рядко съм си оставял време за гледане на телевизия. Защото както знаем има толкова по-интересни неща за правене и особено за не-правене.

Мисля, че онова, което ми липсваше през цялото това време, беше атмосферата.

Телевизията създава един уют, който свързваш преди всичко с дома. Все пак човек гледа телевизия предимно вкъщи, сред близки хора. Помага ти да не се чувстваш сякаш на празно място.

Бих могъл да сравня липсата на телевизия с усещането, което създават празните големи обществени пространства. Усещаш, че няма нищо чак толкова нередно, но все пак си някак напрегнат и се надяваш да срещнеш човек колкото се може по-скоро.

София - Плевен - Русе

Преди около две години в ICQ.то ми изникна едно момиче. Вече ми се губят подробностите защо и как се е случило това. Не е и важно.

Казва се Мадлен (madlen). Не знам как мога да я опиша. Пък и едва ли има нужда, защото всеки, който трябва да я познава я познава, струва ми се.

Та тази събота и неделя със Сирма решихме да направим една импровизация на тема пътуване из Българията, за да навестим братовчеда Владо и въпросната русенска девойка Мадлен.

В събота сутринта хванахме автобуса за Плевен, където братовчеда Владо вече трета седмица прекарва цялото си време под вещото ръководство на група офицери, сержанти и подобна паплач.

За първи път стъпвам в Плевен, въпреки че познавам доста хора от там и май повечето са доста приятни. Градът също се оказа симпатичен. Малък, с нормални хора и хубави кафенета по централната улица. Добро впечатление ми направи и това, че архитектурните и исторически паметници (които са доста и предимно от времето на освободителните борби) са поддържани и изглеждат привлекателни. За съжаление нямаше време да се впускаме в подробности.

В късния следобяд тръгнахме от Плевен и за около два часа стигнахме до Русе. Както се оказа двойните стаи с двойни легла се водят лукс, а тези с две отделни легла - обикновени. Първоначалн помислихме, че такава е номенклатурата в хотела, в който попаднахме първо, но явно навсякъде беше така. Ето защо се спряхме на едно малко хотелче, от което трябва да призная съм много доволен.

Наш гид в града беше именно Мадлен, която ни развеждаше наоколо.

Сега, Русе - също никога не бях ходил там. Обаче явно много съм изпуснал. Въобще не съм предполагал, че в България може да съществува град с толкова едновременно европейско и българско излъчване.

Европейското се усеща преди всичко от архитекртурата - много стилни сгради в центъра. Пред погледа ми нито веднъж не изникна гледката на панелно-концлагеристкото течение, което иначе в София и на много други места доминира тъй зловещо.

Всъщност се почувствах като в един от добрите български филми отпреди 30-40 години. Атмосферата е като да си в един от онези квартали, където хората се познават от много време и са си утъпкали мястото.

Това е и разликата със София, където има едва няколко сравнително малки квартала, които имат някакви традиции от по-отдавна (между другото случайно или не в автобуса четох притурката на в-к Капитал, в която нещо като основна тема беше градът - удачни попадения).

Както и да е - разгледахме насам-натам. Посетихме две-три приятни заведения. Особено едното (запомних in & out) - много стилно, добра обстановка за релакс и пълен лежер.

Откровено - мъчно ми стана, че си тръгнахме толкова набързо някак. Бих могъл и бих искал да прекарвам повече време по подобни места. Колкото и приятно да ми се струва в София, колкото и да се чувствам на място тук, все пак винаги когато се отдалеча от типичната си орбита усещам, че нещо не е както трябва.

Подобни пътувания компенсират нередностите. Полезни са.

Lazy reconstruction in progress

Movable Type.

Най-накрая.

Сега вече се чувствам в напълно свои води. Реконструкцията на Мързеливото копеле започва с външния вид и ще продължи с промени в структурата и съдържанието.

Скоро на екраните и Bulgarian Experience.

[update 15/04: 1. вече всички линкове във долната част на страницата водят на правилните места - валидация за XHTML и CSS, RSS, RSD, Atom синдикация, профила ми в Technorati и лиценза за използване на информацията в сайта. 2. Стандартния шаблон от инсталацията на Movable Type подмених със своя в станицата на отдфелния пост и коментарите.]

[update 16/04: 1. Подмених стандартния шаблон от инсталацията на Movable Type във всички останали страници (без Ъбаут и Връзки, където всичко си остава както е било във версия 1.0 на блога). Сега е време за писане.]

Цял живот

Значи оказва се, че мъжете носят на алкохол повече по принцип заради един прост факт - водата съставлява 65% от теглото на мъжа, докато при жаната това са 45-55% процента.

Ето такива неща откривам днес докато се ровя в сайта на BBC и по-специално в часта със здравни съвети. А търся подобен род съвети, защото си помислих, че напоследък се движа твърде малко, а ям може би дори малко повече отколкото ми се струва правилно.

Разбира се първо се успокоих, че теглото ми не е наднормено. Всъщност Индексът на телесната ми маса е 23.7 (186/80^2), което попада в графа "идеално". След това попълних и един тест с въпроси за наична ми на живот и се оказа, че е вероятно да доживея до 84 години, което - как да кажа, - напълно ме устройва.

Честно вече губя около час, за да намеря някакви малко по-практични съвети за това какво трябва да се яде, по колко да се яде, колко често и т.н., но се оказва, че такива няма. Срамота!

Общо взето се оказва, че е хубаво да се ядат плодове и зеленчуци, защото съдържат всякакви гадости от сорта на витамини и минерали. Притеснително е обаче това, че трябва да ядеш тия ми ти плодове и зеленчуци по пет пъти на ден. Освен това трябвало и да са различни. Хм. Кой нормален човек има време за подобно нещо? Не само, че трябва да ги поглъщаш, но и да ги приготвяш, да ги напазаруваш... Ужасно, просто!

Другото, което е - месото. Обичам мръвки. Протеина в тях е полезно нещо. Дотук чудесно. Но каква ще да е тая пържола или кюфтенце дето тежи само 60 грама?! Кощунство - ето какво. Не е нормално това, казвам ви.

А номерът дори не е само в храненето. Проблем е и изразходването на енергията. Аз си мислех, че като ходя повечко и карам колело правя кой знае какво, но се оказва, че с час нормално ходене и 30 минути колоездене на ден, човек изразходва едва 1000 калории, което си е безобразно малко.

Общо взето - трудна работа е то - полезният за здравето начин на живот.

Перверзия

Не знам как иначе да дефинирам това, което все повече ми се навира в очите, ушите, носа и други тесни места, освен като перверзия.

Обществото - хората с други думи, - са толкова побъркани и осакатени в своите мисли и действия, че направо изпадат в изумителни крайности на състоянията.

Едни страдат липса на пари, други от прекалено много пари. Някои нямат време за губене, другите се чудят какво да правят. Има тревожно умни хора и безбожно глупави. И въобще... Поляризацията е толкова голяма - като количествени и пространствени измерения, че чак страшно ми става като си помисля.

Позволявам си да характеризирам обществото като перверзно, защото броят на девиациите (както казах и по-горе) стремително се увеличава. Увеличава се и неговото т.нар. информационно отразяване. I mean - виж вестниците, телевизията - войни, убийства, яхти за милиони долари, Майкъл Джексън; виж музиката - изрод обезобразен от самия себе си пее за Красиви хора; пияни тийнейджъри от прогимназята повръщат на седалката в автобуса, с който се прибираш в Младост...

Наблюдавам и съм част от среда, в която хората или стоят в себе си, слушайки Aphex Twin и отдавайки се на собствените си депресии, или бурно манифестират поклоничеството си към поредния Азис или Бритни. Едно общество, в което ненормалното се превръща в норма, перверзията в cool лайфстайл.

Използваме придобитите знания, за да мамим, ограбваме и нараняваме другите и дори себе си. И най-хубавото в цялата тази диария е, че колкото повече знаем, толкова по-малко разбираме всичко около нас и в нас. Или го разбираме грешно.

Живея в перверзно време, сред перверзни хора и самият аз съм перверзен.

Friendly Fire

Току-що гледах един документален филм по една от програмите на BBC. В него се разказваше за инцидент по време на войната в Ирак тази година.

При инцидента конвой от представители на кюрдското малцинство и пресата (включително британците от BBC) попадат под приятелски обстрел на американската авиация.

Самият филм е по мое мнение истински образец за качествена журналистика. Дава достатъчно конктекст, търси различни гледни точки, задава важните въпроси и търси отговори за тях. Това не е поредната демонстрация на "човешкото лице на войната", поредното арогантно и перверзно както казва една приятелка показване на някоя по своята същност дълбоко трагична история.

Ако побързате можете да го гледате на сайта на BBC (ще ви неободима бърза връзка и RealOne плеър).

Повече информация за този случай можете да намерите в следните статии от сайта на BBC:
In the line of fire
Comments on In the line of fire programme
Panorama man saved by phone call

Ще си позволя да цитирам един пасаж от статиите:

“Then my phone went and it was my mum, my mother just calling to say, "Hi Tom how are you, Happy Birthday".

Sound of freedom

Of course in all the fuss it had slightly slipped my mind - it was my birthday. And you know it just seemed very funny, being in the middle of this conflict and my mum calling to wish me happy birthday.

I said to her: "You know we're nearly on the outskirts of Kirkuk. It's all very exciting". And I joked to her, because I knew she wasn't terribly keen on the war: "listen mum, it's the sound of freedom".

I then held the phone up and just at that moment the noise from the planes became incredibly loud. It got even louder and then there was a bang and a flash.

I saw a fire ball. It felt like it was heading towards the car. In a funny way the bang felt almost like a car had just exploded, but I knew straight away the moment that I saw it, the moment that I heard it, I knew what had happened. I knew that sound - that plane had dropped something on us.

Everything in me said get out. Just run. Get out, because every time we'd filmed anything like this before, there had always been another bomb.”

В контекста на събитията от вчера, когато кола бомба взриви лагера на българския батальон в Кербала и уби 5 (засега) български войници, мога единствено да отблежа ужасът, който ме обзема при вида на войната.

По-рано същата вечер по новините даваха семейството на един от загиналите в Ирак българи. И знаете ли какво? То по нищо не се различаваше от семесйтвото на иракския журналист, убит при инцидента с приятелския обстрел. Защото поводът и дори размерът на тъгата им беше един и същ - смъртта на близък човек, скръбта по който никакви думи и снимки на кръв по обектива на камерата не могат да опишат.

Да, боравенето с цифрите някак успява да смегчи ужаса на войната - едно е да чуеш, че над 200 американски войници са загинали след каря на активните военни действия в Ирак, но съвсем иначе изглеждат нещата, когато си представиш майката и близките на всеки един от тях по отделно (разбира се същото важи и за хилядите иракски военни и цивилни също убити за тези няколко месеца).

Нарочно наблягам на думата ужас, защото тя най-добре приляга на чувството, което ме обзема при мисълта за изчезването на нещо, което толкова много прилича на мен самия - смъртта на друго човешко същество. Защото в крайна сметка ние сме толкова еднакви - независимо от това къде живеем, какво ядем, на какъв език говорим, на кой бог се молим, какъв е цвета на кожата ни... Ако цениш себе си, значи трябва да цениш и другите, защото те са като теб; те са теб - човека.

" - Моята кръв спря да кипи през 1916-а — казах му. — И твоята ще спре като разбереш на какво мирише в окопа."

Дж.Оруел "Глътка въздух", 1939

Snowsliding is the new sex

Лелее!

Току-що се връщам вкъщи разбит, мокър, потен и безкрайно доволен.

Спусках се с добрата ми стара шейна на пистата в градинката до царския дворец. Около час и половина. Казах на баба ми, че отивам да се попързалям с децата след за малко, а когато се прибирах тя вече се беше притеснила и решила да ходи да ме търси. Обаче въобще не се усетих кога е минало толкова време.

Да ти звучи познато? Същите истории си разправяхме като деца. Преди около десетина години може би. Бащата на едно от децата, с които се пързаляхме беше може би колкото мен :)

За последен път съм карал шейна преди може би четири или пет години. И трябва да призная, че удоволствието никак не е намаляло. Даже напротив. Когато преодолееш първоначалното смущение, че си може би два пъти по-голям (и на ръст, и на години) от всички други на пистата, забравяш за всичко и просто си караш, и се въргаляш в снега до несвяст.

Не е маловажен и фактът, че имах най-добрата шейна :) Малко нестадартен модел е - дълга, пластмасова, червена и с нещо като жабка :) Така де :) Когато видиш завистта в очите на другите деца и някое се разреве, че иска шейна като твоята, знаеш че си king of the hill :))

Невероятно!

Е, трябва да призная, че не всичко е като в доброто старо време, защото най-малкото сме с около 20-30 килограма по-тежки и съответно при разните скокчета, неравности и т.н. доста повече си тежим върху задните части, но свежият въздух и търчането нагоре по хълма неутрализират всички подобни недостатъци :)

James Holden

Преди няколко дни в *bpm имаше един пост в блога за музика. Някой се похвали, че слуша Ballance 005 - миксиран двоен диск от пич на име Джеймс Холдън.

Голяма е работа тоя англичанин!

Изтеглих вече сумати часове негови миксове и разни парчета и съм страшно впечатлен. Не помня скоро някаква музика да ме е завладявала толкова мощно.

Да му се невиди!

Най-тъпото е, че в началото на миналата (опс, фактически още не е минала, но след няколко дни ще е) година е бил в София, а аз дори не съм подозирал... Единствената утеха е, че микса му от клуб Cacao е качен нейде из data.bg от някоя добра душа. Pure pleasure.

Истински хора

Neo: Right now we're inside a computer program?

Morpheus: Is it really so hard to believe? Your clothes are different. The plugs in your arms and head are gone. Your hair is changed. Your appearance now is what we call residual self image. It is the mental projection of your digital self.

Neo: This...this isn't real?

Morpheus: What is real. How do you define real? If you're talking about what you can feel, what you can smell, what you can taste and see, then real is simply electrical signals interpreted by your brain. This is the world that you know.

Днес за пръв път от много време насам гледах шоуто на Слави Трифонов. Гост беше един младеж - понастоящем послушник в манастир някъде до Перник, които преди три години е бил финансов брокер и си е осигурявал т.нар. прилични доходи. Общо взето той успя да опише в 15 минути историята на една необичайна промяна в начина на живот - преход от динамичната среда на финансовите пазари към застиналите пасбища и стадата говеда в "глухата" провинция.

Този послушник Иван направи впечатление с това, че вярва в това, което прави. Вярва в живота, който е избрал и причините, поради които е избрал точно този начин да прекарва дните си на Земята. Историята му беше колкото невероятна, толкова и истинска.

Но какво е истинското?

Изтъркания начин е да се даде определение за него е просто да се каже какво е неистинско, какво е фалшиво. Ако не е фалшиво, значи е истинско. Нека обаче оставим философите да си блъскат стената в главата, доказвайки кое е истинско и кое не.

Онова, което исках да кажа е, че истинско влияние върху мен оказват само истинските хора. Само хора, които вършат истински неща - дела с реално и сериозно отражение върху света, в който живея. Моят личен свят и този на хората около мен.

Уважавам ги - колкото повече даден човек ми се струва истински, толкова повече го уважавам.

Или пък колкото по-реално осеазаеми неща правят хората, толкова по-истински ми се струват...

Чужди мисли

Everything is design. Everything.
Paul Rand

Хубаво го е казал другарят Ренд. Звучи тежко. Звучи като казано от човек, който наистина вярва в това, което казва. А Пол Ренд е именно такъв.

Искам да се сблъсквам с повече такива хора и мисли.

Кой ти е любимия блог?

Непрекъснато се налага да обяснявам на различни хора какво значи уеблог. Всъщност всяко споменаване на думата уеблог води до онзи така характерен поглед у събеседника, който обичаме да наричаме тъп или пък умен (странно е, че тъпия поглед и умния поглед в българския език се използват за едно и също нещо :).

Кои блогове чета редовно? Защо?

Мисля, че се делят на две основни групи - едната включва блогове на хора, занимаващи се с неща, които ме интересуват (отбелязани с П), а другата - хора, които живеят около мен (Б). Някои блогове участват и в двете групи, което поставя съмнения за критерия, според който ги разделям, но това няма значение.

Мат Джоунс (П)
Преди работеше в BBC и беше част от екипа, който създава сайта на BBC - както и да го погледнеш страхотен сайт. Блогът на Мат се състои от неговите бележки - какво е прочел, какво е забелязал в Мрежата и т.н.. Линковете и мислите, които показва са забележителни с факта, че всеки път ме карат да се замисля за начина, по който възприемам света, за начина, по който го организирам, за технологиите, които се променят всеки ден и от които толкова много зависи живота... Въобще - кара ме да се замислям и да се изненадвам.

bpm.logs (П)
Десетина блога на най-различни теми, в които публикуват най-различни хора. Интересно е да видиш на едно място такова разнообразие, което на всичкото отгоре никога не секва - един постоянен поток от думи и линкове. Макар и доста шумна среда, често се появяват и качествени сигнали.

bighead (Б)
bighead е Петя. Наскоро имах удоволствието (най-накрая) да се запозная с нея и на живо. Е не и е толкова голяма главата всъщност ;) Обаче блогът и е голяма работа. Заради приятния маниер на писане, редовното обновяване и факта, че наистина споделя personal insights on so many things. Това е блог със силен глас, силен характер. Мисля, че това е едно от малкото места, които ме карат да съм любопитен. И понеже любопитството ми е все по-чуждо усещане, този блог ми действа като приятно гъделичкане в стомаха.

signal vs. noise (П)
е блог на хората от 37signals - фирма за уеб дизайн. Уважавам ги заради огромното количество мисъл, което влагат в работата си и постоянната им грижа за качеството на изживяването, което получават потребителите. Самият блог е колекция от връзки към статии и сайтове, които съвсем не винаги са свързани с ползваемост, уеб дизайн или подобните неща. Всъщност най-интересните дискусии се получват по политически въпроси.

Zeldman (П, Б)
Зелдман, бате. Какво мога да кажа за него? Мога да излъжа, че имам негова снимка на нощното шкафче, но няма да е честно, защото всъщност нямам нощно шкафче. Трябва да призная, че четенето на неговия сайт до голяма степен се е отразило върху това, което представлявам в момента (да, пия си хапчетата редовно). Фактът, че го наричам чичо трябва да говори достатъчно ;)

del (Б)
He is the man. Той е хулиганът на блогърите наоколо. Лошото момче на българската блог сцена :))) Глас от подземието, който успява да обобщава тежки социални проблеми само в няколко кратки ругатни. It's a Love / Hate situation. I'm addicted. Нека ти!

underlog (Б)
С Петьо се познавам от около година, работил съм с него и мога да заявя, че е една от най-свежите и умни майни, които имам удоволствието да познавам. Блогът му е по-скоро експеримент с концепцията за блогване, но въпреки това съдържанието си е ценно - връзки към интересни ресурси, придружени с оригинален коментар. Некой ден и аз ше си напраа такоа...

supudo (Б)
Ем сергей, кво да го праиш. Макар и по-рядко (често пиян ;) да обновява своя блог, трябва да призная, че успява да поддържа съспенса с неясни и загадъчни забележки. Трябва също така да се спомене, че в технологично отношение този блог е в авангарда - face roll - кой би се сетил...

anima (Б)
Отскоро. Обаче интересно. И най-важното редовно. Като се зачетеш малко и става ясно, че анима си се вълнува от кибер нещата. Винаги съм се чудел откъде хората изравят тия връзки. Не говоря само за нея, а и за другите подобни блогове - наистина изумително. То това ми беше ясно и от преди да се зачета, но то е заради друго :)

howbizarre - code name Коцето (Б, П)
Сайт, който преди това май не беше точно блог, но в крайна сметка се превърна именно в това. Интересен е, защото го създава българин, който се занимава с това, което се занимавам и аз. Интересен ми е и защото също както анима показва сайтове, които иначе трудно или никога не бих открил сам, а си заслужават клика.

veskopp (Б)
Тоя блог се появи като из нищото и ме впечатли приятно. Вече го посещавам по-рядко, но нямам смислено обяснение за това, понеже ми е харесва. По-различен е от всички други български блогове. Струва ми се, че човекът, който се крие зад него е все пак малко по-нормално ненормален по отношение на интернета.

Политическа култура

Рискувам да започна тема, с която прокудя много от евентуалните читатели, но въпреки това ще споделя какво мисля по въпроса с местните избори и размислите, които ме споходиха след тях.

Доста често ми се случва да ме определят като комунист. Най-вече това е свързано с начина, по който оформям изказванията си в интернет - използвам характерни думи и словосъчетания, правя препратки към конкретни събития и хора, които в съзнанието на много хора са свързани с т.нар. комунистическо минало.

Какво се крие зад всичко това? Каква е истината - комунист ли съм или просто съм намерил начин да се правя на интересен? Всъщност истината е някъде там - по-средата.

Признавам (в днешно време това като че ли е наложително да се извиняваш за това), че имам леви убеждения. Всеки може да ги нарича както иска - комунистически, социалистически, социал-демократически. Това е без значение. Важното е, че те са точно такива и то в резултат на съзнателен и дълго обмислян избор. Избор, който е повлиян до голяма степен от следването ми - икономика.

От друга страна, когато използвам една по-друга лексика (в която присъстват позабравени думи от сорта на другарки и другари, светло бъдеще, колектив, борба, съревнование и т.н.) аз наистина "се правя" на интересен - опитвам се да изградя своя бренд, своя имидж. Но се надявам, че той до голяма степен съответства на това, което наистина (си мисля, че) представлявам.

Наскоро Profiler ми разказваше как надписвала картичка към букет с цветя, който нейния шеф поръчал да се подарят на новоизбрания кмет на София. Това стана повод да изразя на глас нещо, което ще споделя сега също. (Мразя да говоря за хора, народ и други обобщаващи понятия, но в случая искам да синтезирам впечатленията си върху българското общество в отношение на политиката.)

Вярвам, че политическата култура на голяма част от хората наоколо е на много ниско равнище. Това прави изборът на политическа алтернатива много труден.

Защо е ниска политическата култура? Защото съвсем доскоро - допреди 15-тина години - политическата култура се е свеждала до изучаването и познаването на една парадигма - социализма. Реално възможността за сравнение между социализъм и алтернативни политически възгледи е била съвсем малка. А сравнението е важен ключ към разбирането на нещата.

След това се появиха две нови идеологии - комунизъм и антикомунизъм. Ако си комунист - значи си ляв, ако си антикомунист - значи си десен.

Добре. Не ми е работа и не се чувствам толкова образован, за да обяснявам какво всъщност означава ляво и дясно, каква е разликата между социализъм и либерализъм, а и би било безсмислено, защото ми се струва, че говоря за различни мирогледи. Т.е. или си ляв, или не си ляв; или си десен, или не си десен. Това е нещо като хомосексуалността и хетеросексуалността.

Но както стана ясно - въпросът за политическите пристрастия се решава не толкова в зависимост от отношението ти комунизъм - анти-комунизъм, а по-скоро в зависимост от отношението ти към парите и начина на тяхното разпределяне в обществото. Политиката винаги е била тясно свързана с икономическите интереси.

И сега - колко хора в България притежават нужната култура, за да преценят доколко техните икономически интереси са свързани с конкретна политическа идеология? Колко хора в България могат да идентифицират, да оприличат своя мироглед с този на някоя политическа идеология? Не познавам много такива. Особено сред т.нар. млади.

Когато сам не можеш да се определиш, да намериш сходство с мнението си за политиката с някоя от съществуващите политически парадигми какво следва? Появява се маса от негласуващи, незаинтересовани от политиката хора.

Но това е само едната страна на монетата. Другата показва и един безумен факт - политиците в България също не притежават политическа култура - те не могат ясно да определят къде се намират в политическото пространство. Политиците не могат да формулират програми, които да изразяват тяхната идеология, тяхното виждане за това по какъв начин може да функционира света, държавата, обществото. Те не предлагат алтернативи, сред които т.нар. избиратели да могат да избират.

Какво се получава в България - от една страна - хора, които нямат политически мироглед и от друга страна - политици, които не предлагат политически мироглед.

Как се придобива политическа култура?

С времето. Или с много пари. Което е същото. Защото обществото се учи от грешките си, а грешките на обществото обикновено се случват доста дълго - по 4 години понякога. Понякога доста пъти по 4 години.

Начинът на придвижване оказва влияние върху политическите възгледи

Живея в краен квартал на столицата. За да стигнеш от него до центъра с градски транспорт, са ти необходими около 30-40 минути. За да се върнеш обратно - разбира се, още толкова. Това прави около час време всеки ден.

Един час е много време. Време, през което можеш да си мислиш за доста различни неща. Струва ми се, че онова, което виждаш се отразява върху онова, което мислиш. Когато пътваш с автобус ставаш свидетел на:

• блъсканици,
• грубост,
• грозота,
• задръствания,
• тъпотия,
• шум
• и други не много приятни неща.

Освен това фактът, че се предвижваш с градски транспорт означава, че нямаш пари - нямаш пари за квартира в центъра, нямаш пари за кола / такси.

Та докато пътувам с автобус имам далеч повече време за революционни идеи, за разсъждения върху несправедливия социален ред, отколкото имах, когато се предвижвах с колело. Имам усещането, че ако продължа да използвам градския транспорт за около месец ще премина на доста по-радикални политически позиции.

"Битието определя съзнанието," както казва Маркс. Прав е. Както и за много други неща. Трябва да се чете Маркс!

Ето започва се...

Адаптация

Докато за пореден път се проклинам, че не съм отделил пет минути да завра тоя скапан блог в някоя нормална система за публикуване, ще напиша нещо, което ми направи впечатление и си помислих докато гледах адаптация. Всъщност може и да са няколко неща.

Първо - май съм lousy писач, защото нарушавам всички (тук преувеличавам) принципи на доброто писане, които се стремя да спазвам и въпреки, че осъзнавам, че го правя, продължавам в същия дух. Какъв по-блестящ пример от последното изречение? Сам се чудя как го завъртях така, че сега и аз не мога да разбера какво съм имал предвид в началото. О, да. Май съм lousy writer.

Второ - в онзи ми ти филм - с Никълъс Кейдж в главните роли - една реплика гласеше: "Превръщаш се в онова, което обичаш, а не в онова, което те обича". И докато се чудя дали да се съглася или не преди следващата сцена да го е отвяла от съзнанието ми, се сещам за Интернет. И доколкото целия филм е за сюжет, персонажи, герои и т.н.. пониква следния въпрос:

Що за човек би бил Интернет?

Ако въобще може да има човек Интернет... Звучи странно.

Обаче си представям някой съвсем осъществим персонаж - с различни лица за различни случаи. Едно по-лъскаво за пред важните клечки, едно по-мръснишко за интимните сцени, едно приятелско да-пийнем-по-едно-в-местния-бар и т.н.. Човек, който често греши, непрекъснато дава 404 отговори или даже 403. Но персонаж, в който можеш да опознаеш наистина добре, да стигнеш наистина навътре в затлъстялата му душичка, ако просто използваш правилните ключови думи в Google.

Това е начинът по-който възприемаме всяка технология, която се окаже малко по-сложна. Започваме да и предаваме качества, които са характерни за човешкия характер - полезен, гаден, тормозещ, лъжлив, подъл... наистина в повечето случаи негативни, но въпреки това човешки.

Ако някой обича Интернет, превръща ли се в Интернет? Мисля, че да.

На същия ден...

...преди една година написах нещо в изоставения напоследък блог.

С което искам да кажа просто, че имам РОЖДЕН ДЕН.

МЕРСИ! :)

Наблюдения върху социалното поведение на децата

Когато вечер се прибирам от работа с колело, винаги минавам до един панелен блок до пазара на Младост 1. Панелен блок от онези, които обикновено наричат Китайска стена. С пейки пред всеки вход и лозници над пейките. И редицата жигулки и москвичи на паркинга. Въобще класиката на социализма.

Последните няколко вечери се прибирам в горе-долу едно и също време - между седем и половина и осем. И когато минавам покрай това място една група момиченца упорито ме поздравява и крещи "Здравей!", "Хей!" и т.н.. След което следва онзи толкова специфичен смях на тийнейджърки. Абсолютно съм сигурен, че не поздравяват така всеки минаващ.

Както и да е, понеже са очевидно добронамерени, усещането от странния ежедневен контакт е по своему приятно.

Интересното е, че преди няколко дена докато си купувах дюнер в едно заведение до пл. Славейков станах свидетел на на невинен разговор между три момиченца и чичкото, който прави дюнерите. Момиченцата го питаха откъде е и как се казва и бяха видимо поразени от факта, че човечецът е от някаква друга страна и че има непроизносимо арабско име. След няколко минути разговор, продавачът и децата вече бяха приятели.

И последно впечатление от софийските улици и деца. Онзи ден - пак вечерта - пред местната видеотека едно момченце с колело беше спряло и гледаше някакв тип с много як байк. По едно време не издрържа и започна да го разпитва какво и как без въобще да го познава.

Не знам защо напоследък забелязвам толкова често подобни случки. Знам, обаче, че способността на малките деца да се социализират толкова лесно, - без всички онези предразсъдъци и задръжки на възрастните хора - е нещо удивително, за което безкрайно им завиждам.

Трагедия

Преди няколко часа ми се обади Ангел и ме предупреди, че има да ми казва нещо наистина неприятно. Преди това беше споменал, че ще обади на родителите на Виктор, който преди около месец замина за Щатите. Помислих, че е станало нещо с него.

Както се оказа, вестта наистина беше от най-лошите, но съвсем не се отнасяше до Херби.

Вожда е паднал от скеле и вероятността да е мъртъв е твърде голяма. Вожда е прякора на Велислав, с който бяхме съученици в НГДЕК.а. Преди две години замина за Щатите на лятна бригада и оттогава беше там. Две години получавахме малко, но все добри новини. И сега това толкова нелепо нещастие...

Ужасно е. Беше страхотен човек - пич отвсякъде. Направо не ми се мисли какво и е на майка му в момента. Също страхотна жена.

Трагедия.

Мисля за всички приятели в Щатите и навсякъде по света. Толкова много и толкова далеч. Пазете се!

You!

Grab your fucken pussy... bitch... and get the hell out of my life!

За войната? Против войната?

Човек наисина трудно може да прецени дали трябва да бъде позиция "за войната" или на позиция "против войната". Трудно е защото все по-малко хора могат да намеря опора в предишния исторически опит на човечеството по отношение на такива кризи. Налице са всякакви примери, доказващи достатъчно сериозно адекватността на едната или другата теза.

Проблемът е не само в пребогатия исторически опит от една страна, но и в недостатчния историчеки опит от друга.

Ако това звучи странно и нелогично, това е защото и двете твърдения макар и противоречащи си до голяма степен са верни. Та нали чрез медиите различни хора се опитват да ни внушат, че след 11 септември 2001 година, светът е наистина друг и никога няма да бъде същият. Говори се за една нова ера, за едно ново начало. За истинското начало на хилядолетието. Твърди се, че сме изправени пред небивалата сложност във взаимоотношенията и броя на съставните компоненти на едно глобално (или по-скоро глобализирано) общество.

И така, как отделният човек може да намери ориентир в това море от мнения, информация и пропаганда? Много е просто. Не може.

Също както твърде малко хора правят избор за това коя религия да изповядват. Някой чувал ли е за войнстващи атеисти? Комунистите ще кажете вие. При тях обаче нещата не са толкова изичстени, защото вярата в бога е заместена с друга вяра - в светлото бъдеще, светлите комунистически идеали и т.н.. Комунизмът вероятно може да се приеме и като своего рода религия. Някой чувал ли е за войнстващи религиозни фанатици? Да. Примери? Моля ти се...

Защо за България е толкова трудно да намери своята позиция по проблема?

Онзи ден даваха репортаж от US базата в Сарафово. Един американски сержант заяви, че ще изпълни всичко, което му наредят, а е сигурен, че ще му наредят само това, което господ пожелае да се случи.

Не се опитвам да опростявам нещата, да ги сведа до два полюса - добро и зло, религия или атеизъм, екология или химически оръжия. Най-малкото не съм толкова наивен да смятам, че това е възможно и най-важното - че е полезно за достигането на някакво разумно решение.

Онова, което искам да кажа е, че човек не трябва да се чувства зле ако не може да прецени на коя страна трябва да застане, че не трябва да лъже относно онова, което наистина чувства и мисли. Защото именно изборът ни прави свободни хора. Придържането към единствено верния отговор без проява на капчица съмнение е онова, което отличава добитъка от интелигент

Spam

Никога не съм се радвал на така наречените chain letters. Всъщност намирам ги за безобразно тъпа идея и практика.

И от едно известно време насам с ужас наблюдавам отвратителната тенденция на все по-разширяващия се поток от подобна информация към моите злощастни пощенска кутия и браузър. Хора, главата ми е пълна и без друго с лайна. Мога да заявя абсолютно