Прекалено есенно

Идва зимата. Усещам го все повече - с цялото си тяло. Студено ми е. Гадно ми е. Вали непрекъснато и е ммокро.

Сега по-подробно за всички тези неприятни моменти. Ето например днес. Хората от входа се събраха, за да решат кой, кога и как ще поставя топломери. Не че принципно ме вълнува, но понеже съм касиер на входа и трябваше да присъствам на това мероприятия. Какво разбрах? За пореден път се убеждавам колко вреден за здравето може да бъде животът в България.

Оказва се, че има някаква държавна фирма монополист, която самоволно и безпричинно решава, че трябва да въведе система за топлинно счетоводство. С това счетоводство се занимават отделни частни фирми, които също така поставят и уреди за контролиране и измерване на топлинната енергия в домовете ни. Идеята е гражданите да заплащат точно толкова топлина, колкото са изразходвали. Макар на пръв поглед да звучи логично и справедливо се оказва, че всичко това е пълна измама. Първо, количеството топлина, което подава държавната фирма монополист към домовете е неизменно, независимо от това, колко са потребили хората. Второ, хората плащат маса (наистина много) пари на частни фирми за поставяне на оказващи се в крайна сметка напълно излишни и неефективни уреди. Трето, всички стоят на студено и плащат за това удоволствие повече.

И това са реалните проблеми на хората от панелните блокове. А по телевизията водещите новини са за поредната затворена глава в преговорите с ЕС, чиято тема е примерно "Овошки и торища". Или пък за новата прищявка на председателя на парламента. Who gives a shit about it?

В същите тези новини гледах и още един "любопитно-кориозен" според журналистическата терминология репортаж. Някаква болница купила климатична инсталация за 6 милиона долара. Сам по себе си чудесен и радостен факт. Но всъщност се оказва, че същата тази болница от половин година няма покрив. Ето защо цялата сграда бавно се руши от влагата и ерозията, а скъпата техника отива за вторични суровини. Аз ли нещо не съм добре...

А сутринта трябваше да се запиша за новия семестър в университета. Не ми хареса гледката. Самият университет затънал сред огромната локва кал наречена Студентски град. Самите студенти, облечени в любимите си траурни, черни, униформени одежди. Цялото това несбъднато очакване за нещо по-добро, потънало в сиво черната пихтия.

Трябва да се возя в автобусите на градския транспорт. Трудно ми е да издържам. Потискащо е. Дори и да не се оглеждам много наоколо, заровил глава в книгата, мрачното някак си нахлува във всяка пора.

Понякога се улавям, че забелязвам съвсем малки детайли. Протритата яка на сакото на чиновника до мен. Счупения чадър на напудрената мадама. Маратонките адибас на малчугана. Съмнителното петно върху седалката. Явно нито са малки, нито са детайли, а просто толкова типичните неща, с които сме свикнали, но отърсвайки се от ежедневието понякога забелязваме. Такива неща те блъскат в главата.

Не се оплаквам. Просто си мечтая да прекарам лятото в някоя по-топла страна. Някоя много шарена страна.

Sep 30, 2002 | TrackBack