Пътят към знанието

Чета блога на del. Винаги ми е било чудно каква е мотивацията на хората от другите градове на България да учат в София. В групата ми има хора от Плевен, Карнобат, Пловдив, Полски Тръмбеш, Койнаре, Кюстендил, Сандански, Бургас, Созопол, Силистра и т.н. Всички те идват в така наречената столица, за да учат нещо, което им се струва абсолютно безсмислено, за да живеят в квартал, който си е чисто гето и в тези проливни дъждове прилича на огромна картофена нива, пътуват веднъж на една две седмици до родните си места... И на всичкото отгоре плащат несимволични суми за всичко това.

Не разбирам. Вечерта гледах Милен Велчев в едно предаване. Посланието му към средностатистическото българско семейство с 400 лв. месечен доход (за съпруг и съпруга с две деца) бе да инвестират в бъдещето, в образованието. А само ден преди станахме свидетели на поредната покъртителна история. 19 деца от едно от малките села в Родопите всеки ден преминават 12 километра пеша, за да стигнат до училището си. 12 километра са много. Колкото от Младост до Зона Б-5 примерно. Т.е. ужасно много. В двора на президентството / министерството на образованието има около двадесет или повече съвсем нови автомобила от среден клас.

Вчера пък направихме втория Workshop. Времето беше гадно. На всички им се спеше (освен на Жюстин :) Цялото мероприятие се провежда в Студентски център за кариери. По български веселата част във всичко това е, че трябваше да си платя за използването на телефона. Направих компромис със себе си, защото принципно не вярвам с харченето на живи пари за общото благо. Но пък ми стана жал. Център за кариери, който няма средства за да си плати телефона. Момичетата, които работят за него плащат сметките от собствения си джоб. А идеята е да се помага на завършващите студенти да си намерят по-лесно работа.

Излиза, че няколко години живееш в мизерия, плащаш за образование, което не получаваш и се скъсваш от път (който в някои случаи излиза горе-долу колкото самолетния билет до германия или франция), хората, които трябва да ти помогнат да си на работа нямат пари за телефон, а пък така или иначе работа можеш да намериш само като камериерка или общ работник.

"Какво мисля за вицепремиера Василев?" - пита ме някакъв чичко репортер. По-късно приятели ми си обаждат да ми кажат, че са ме гледали по телевизията. Не псувах. Не казах нищо като това по-горе. Не припомних за обещанията му за летни стажове за студентите икономисти. "Говори много, но не казва нищо - добър политик е значи." - казвам аз и отивам да си купя баничка за 40 ст.

И не съм вечно недоволен, мрънкащ, черноглед младеж. Просто съм много мързелив.

Oct 6, 2002