Insane In The (Mem)Brain
Преди малко гледах политическо предаване по Канал 1 - казва се "Вижте кой". Та видяхме там сред публиката един колега от университета. До него рeдом седеше студент, на който майка ми заяви, че преподава. Моят колега се представя като член на Младежко НДСВ, а според думите на майка ми - нейният студент е със социалистически убеждения.
Друг път пък гледах по btv предаването "Сблъсък", в което участваше и Мартин Карбовски. Не знам какви точно са връзките му с ВМРО, но се оказа, че в студиото присъстват младежи от въпросната организация, които се заканваха, че на един от опонентите в сблъсъка ще се случат не съвсем приятни неща.
В предишния пост (One More Time) споменах за привържениците на движението "Че Гевара", които протестираха срещу започване на война срещу Ирак.
Мога да продължавам с подобни примери още доста, но все пак е важно да спомена онова, което забелязах междувременно.
Всички тези хора се отличават с един особен блясък в очите. Блясък, който ги сближава с обитателите на психиатричните клиники. Не казвам, че са ненормални. Но оставам с натрапчивото усещане, че не са нормални. В една или друга степен.
В повечето случаи сред младите хора (останали) в България преобладава тоталното пренебрежение към всичко свързано с политиката. Малко са онези, които категорично и на глас заявяват, че не желаят да се занимават с политика или политиката да се занимава с тях. Малко са и онези, които изразяват политическа позиция и я осмислят като своя собствена позиция, а не възприета от някой друг.
Какво е лошото във всичко това? Правя едно смело предположение, че онази малка част от активно аполитични млади хора са преди всичко едни радикални прагматици и реалисти, докато другата малка част - от активни политически младежи са върли идеалисти. Това е зле. Зле за политиката в България, а следователно за бъдещето на България.
Добрата (в смисъл на успешна) политика се прави от луди хора, които обаче имат конкретна, реална цел и я следват плътно. Най-скорошен пример е президентът Рейгън, който макар и не луд, а просто холивудски актьор (каква беше разликата, че забравих), успя здраво да разклати комунистическата система на изток и в края на краищата да я срути.
Политиците не са философи. Или поне не трябва да бъдат. Те трябва да бъдат преди всичко бизнесмени и адвокати, търгувайки и защитавайки собствените си идеи.
Прагматично и съвсем не толкова идеалистично.
Jan 25, 2003
