Friendly Fire

Току-що гледах един документален филм по една от програмите на BBC. В него се разказваше за инцидент по време на войната в Ирак тази година.

При инцидента конвой от представители на кюрдското малцинство и пресата (включително британците от BBC) попадат под приятелски обстрел на американската авиация.

Самият филм е по мое мнение истински образец за качествена журналистика. Дава достатъчно конктекст, търси различни гледни точки, задава важните въпроси и търси отговори за тях. Това не е поредната демонстрация на "човешкото лице на войната", поредното арогантно и перверзно както казва една приятелка показване на някоя по своята същност дълбоко трагична история.

Ако побързате можете да го гледате на сайта на BBC (ще ви неободима бърза връзка и RealOne плеър).

Повече информация за този случай можете да намерите в следните статии от сайта на BBC:
In the line of fire
Comments on In the line of fire programme
Panorama man saved by phone call

Ще си позволя да цитирам един пасаж от статиите:

“Then my phone went and it was my mum, my mother just calling to say, "Hi Tom how are you, Happy Birthday".

Sound of freedom

Of course in all the fuss it had slightly slipped my mind - it was my birthday. And you know it just seemed very funny, being in the middle of this conflict and my mum calling to wish me happy birthday.

I said to her: "You know we're nearly on the outskirts of Kirkuk. It's all very exciting". And I joked to her, because I knew she wasn't terribly keen on the war: "listen mum, it's the sound of freedom".

I then held the phone up and just at that moment the noise from the planes became incredibly loud. It got even louder and then there was a bang and a flash.

I saw a fire ball. It felt like it was heading towards the car. In a funny way the bang felt almost like a car had just exploded, but I knew straight away the moment that I saw it, the moment that I heard it, I knew what had happened. I knew that sound - that plane had dropped something on us.

Everything in me said get out. Just run. Get out, because every time we'd filmed anything like this before, there had always been another bomb.”

В контекста на събитията от вчера, когато кола бомба взриви лагера на българския батальон в Кербала и уби 5 (засега) български войници, мога единствено да отблежа ужасът, който ме обзема при вида на войната.

По-рано същата вечер по новините даваха семейството на един от загиналите в Ирак българи. И знаете ли какво? То по нищо не се различаваше от семесйтвото на иракския журналист, убит при инцидента с приятелския обстрел. Защото поводът и дори размерът на тъгата им беше един и същ - смъртта на близък човек, скръбта по който никакви думи и снимки на кръв по обектива на камерата не могат да опишат.

Да, боравенето с цифрите някак успява да смегчи ужаса на войната - едно е да чуеш, че над 200 американски войници са загинали след каря на активните военни действия в Ирак, но съвсем иначе изглеждат нещата, когато си представиш майката и близките на всеки един от тях по отделно (разбира се същото важи и за хилядите иракски военни и цивилни също убити за тези няколко месеца).

Нарочно наблягам на думата ужас, защото тя най-добре приляга на чувството, което ме обзема при мисълта за изчезването на нещо, което толкова много прилича на мен самия - смъртта на друго човешко същество. Защото в крайна сметка ние сме толкова еднакви - независимо от това къде живеем, какво ядем, на какъв език говорим, на кой бог се молим, какъв е цвета на кожата ни... Ако цениш себе си, значи трябва да цениш и другите, защото те са като теб; те са теб - човека.

" - Моята кръв спря да кипи през 1916-а — казах му. — И твоята ще спре като разбереш на какво мирише в окопа."

Дж.Оруел "Глътка въздух", 1939

Dec 29, 2003