След няколко часа хващаме самолета за Лисабон.
През следващата седмица се надяваме за хубаво време в столицата на Португалия, за да успеем да разгледаме колкото се може повече от града.
Първите няколко дни ще се отъргам о най-извергясалите дизайнери на планетата на OFFF 2008. Май 2003 в Барселона същото събитие беше велико и съм убеден, че тази година ще е поне толкова яко.
Юхууу!
Малко съм като бабите пред блока дето по цял ден висят отпред и гледат какво става, ама пък то какво друго му остава на човек.
И си седя на прозореца, и гледам празната улица пред нас. Празна ‘щото уж ще я ремонтират.
Ремонтът засега се състои в изкъртване на плочките на тротоара.
Пред мутренския ресторант са паркирани две S класи и един Туарег. И две трошки на обслужващия персонал.
Колите на хората от блока са на платен паркинг някъде на майната си. ‘Щото в целия квартал е забранено влизането на коли и на всеки вход стои катаджия и пъди нарушителите.
Минава патрулка. Ушевите оглеждат паркиралите коли, обръщат и си заминават.
За същото нарушение - влизане в улица, забранена за движение и в двете посоки, на мен са ми искали няколко стотин лева и десетки точки глоба.
Е да ви еба и мутренската държава.
Мижави полицаи.
И съм сигурен, че на работниците, които и сега копаят и оправят улицата (и се чудят откъде да заобиколят мерцедесите) няма да платят извънредни за труда, който е трябвало да бъде положен отдавна.
Всъщност същите “правила” важат не само за работата, но и за всичко останало.
След дълго чудене вчера все пак си купих последния брой на списание Едно.
Дългото чудене беше, защото последните няколко пъти - преди няколко месеца или може би година - дизайнът и съдържанието на списанието бяха ужасяващи. Нямам снимка да покажа, но става въпрос за текстове в едва ли не Comic Sans (всъщност май беше Courier New), зелен цвят една колона на цяла страница в “дизайнерско” списание. Мани-бегай.
Сега обаче пичовете са решили да го печатат на рециклирана хартия. Самата хартия е доста по-различна от типичната гланцирана, която използват повечето списания. Върху нея текстът и изображенията изглеждат супер яко.
Успели са да измислят с кой шрифт ще си направят списанието - някаква версия на Garamond. Якото е, че са устояли на изкушението да се изгаврят с шрифта и не са го разтегляли, за да се побере в някакво място. Консистентно набран - размер, разстояния между редовете и между буквите. Въобще семпла и приятна работа.
С две думи - много се изкефих.
Съдържанието честно казано е слабо. Текстовете са написани интересно (интересно в смисъла на “правя се на интересен”), но за сметка на това не разказват за нищо впечатляващо. А пък все ми се струва, че по-скоро би трябвало да е обратното. Изключение правят коментарите на колумнистите, от които бях чувал само за градинко. Те слава богу не са се напъвали да пишат за някаква измислена тема / продукт whatever и са им по-откровени нещата, без превземки.
И докато съм на вълна лайфстайл списания - защо е толкова популярно да ми говорят на ти? Все едно съм на лафче с разказвача… Защо въобще е необходимо да се влиза в “диалог” с читателя. Разкажи си каквото ти е на сърце и не се вълнувай толкова кой ще те чете.
Браво на списанието за оформлението и графичното съдържание. Ако можеха и съдържанието да си направят примерно в стил Amica (което е супер яко за четене) щеше да е супер.
Дай боже повече такива неща в България.
Всъщност виждаш как Моисеи превежда евреите през Червено море. През погледа на Google Earth.
Новата функционалност във Flickr - за качване на кратки видео клипове (a.k.a. “по-дълги снимки”) е според мен доказателство на тезата ми, че фотографията ще отмре като популярен начин за пазене на спомени.
Видеото предава толкова повече един момент. Най-вече защото успява много по-добре да възпроизведе контекста, в който снимаш - като звукова картина и развитие във времето. А за повечето любителски фотографии точно това е важното.
Освен това поради все по-вездесъщата дигитализация неща като албумите или снимките върху хладилника стават все по-рядко срещани. Аз например имам хиляди снимки в компютъра си и едва стотина разпечатани върху хартия. За последен път съм отпечатвал снимки преди години.
Не казвам, че фотографията ще отмре като изкуство. Напротив - точно там ще се развива занапред. Но като мейнстрийм продукт дните и са преброени.
И каква по-добра самоирония можете да откриете от факта, че първото видео което публикувах във Flickr е от момента, в който вчера разгръщах страниците на първото печатно списание, в което излиза моя статия.
Хубав човек. Хубава мисъл.
Преди малко прочетох един пост, в който се обяснява какво не е наред с блогърите в България.
Личното ми усещане за нещата е, че сайтът направен от Икономедия - blogosfera.dnevnik.bg - оказва по-скоро негативно влияние върху развитието на българските блогове. Защото:
Ако бях на мястото на в-к Дневник, щях да спра blogosfera.dnevnik.bg. Още повече, че ми се струва неморално една частна медия да се възползва от безплатното съдържание в блоговете като показва банери и генерира трафик.
В петък следобяд набързо решихме да откочим до Солун.
След работа яхнахме бавареца и за няколко часа се оказахме в Мелник. Иглеждаше абсолютно пуст въпреки, че имаше доста коли паркирали тук и там, но без никакви хора и отворени механи. Спахме в едно хотелче, което изглеждаше съвсем празно, но собствениците незнайно защо бяха силно притеснени, че няма къде да ни сложат за повече от една вечер. Странно.
На сутринта закусихме и тръгнахме. В 12 на обяд вече бяхме в някакво зловещо задръстване в Солун. За около половин или един час успяхме да намерим паркинг. Или по-скоро – като хиляди други — паркирахме селски из алеите на някакъв парк близо до крайбрежната алея и Бялата кула. (От тая алея е и снимката горе.)
Някаква лудница беше. Сигурно щото времето беше доста приятно - слънчево и топло (около 12 градуса). Сигурно и щото беше събота. Всичките кафенета по крайбрежната улица бяха пълни до дупка. Доста българска реч се чуваше.
Пък ние се помотахме, помотахме из града и тръгнахме към Ikea. Малко се повъртяхме из крайните квартали докато намерим магазина, но все пак успяхме.
В магазина още повече народ и още повече българи.
Нищо съществено не можахме да се навием да си купим, щото яките мебели нямаше да ни се връзват с не толкова стилните партакеши вкъщи. Но май италианската Ikea във Флоренция по-приятна беше. Или по-малко народ имаше просто.
Както и да е. Оттам яко газ към София. За 4 часа успяхме да минем пътя. Между другото пътчето беше много приятно. Нощем, с малко коли и аз май се научих да изпреварвам. Идеално.
Сега почваме организация за Лисабон през май. Оффф.
С няколко месеца закъснение изпиратствах In Rainbows в четвъртък. Три дни се чудих на какво ми напомнят като звучене първите песни. И докато гледах клип от изпълнение на живо на “15 Step” по BBC се сетих - на Bluba Lu прилича. Може и да съм луд.
(cc) 2002 - 2008 Георги Варзоновцев. Creative Commons лиценз.
XHTML | CSS | 
RSS | Technorati.
Сила от WordPress.